Нора Робъртс - Партньори

Треперещ и объркан, Мат седна до нея.

— Добре, чакай само една минутка. — Прекара пръсти през косата й и вдигна лицето й към себе си. — Лошо ли се удари?

Тя видя в очите му гняв, грижа, ярост.

— Не чак толкова — усмихна се измъчено Лоръл. Главата я наболяваше, но това беше всичко. — Само една цицина. Нищо ми няма. Видях звезди, но не като онези, които видях, когато ти ме целуна за пръв път.

Това явно помогна, защото почувства как хватката на ръката му се поотпусна. Ала погледът в очите му не се промени, докато разглеждаше тревожно лицето й.

— Не биваше да те оставям сама.

— Мат, ако ще ми се правиш на виновен, аз ще стана много капризна. — Тя се наведе и го целуна. — Да видим дали мога да стана.

С ръце на раменете й, той я изправи внимателно на крака. Изобщо не съм замаяна, помисли си Лоръл, като изчака един момент права. Само леко я наболяваше мястото, където беше ударила главата си.

— Наистина съм добре — рече тя, когато Мат продължи да я наблюдава. — Падала съм много по-лошо.

Но никога повече няма да падаш, докато аз съм с теб, закле се Мат.

— Е, няма да казвам нищо за коравите глави, ала понякога е много здравословно човек да има такава. Какво друго видя, освен звезди?

— Нищо — Лоръл си пое дълбоко въздух. — Бях ужасно заета да си повтарям, че не бива да се държа като глупачка и да се оглеждам страхливо наоколо, когато чух нещо да шумоли в храстите. Следващото, което си спомням, беше някаква ръка около врата ми. Не успях дори да приложа отбранителна хватка номер 21 А, когато ме блъснаха към дърветата. А когато звездите престанаха да се въртят пред очите ми, ти вече беше тук.

Каквито и страшни мисли за отмъщение да минаваха през главата му, Мат се усмихна и докосването му беше нежно.

— Ще носиш, цицината няколко дни — рече тихо той — но кожата не е разцепена, няма кръв. Главата ти е здрава.

— Благодаря. Това са добри новини.

Като наведе назад главата й, Мат я целуна дълго. Ръцете му бяха спокойни, ала все още беше възбуден.

— Сигурна ли си, че можеш да вървиш?

— Ако имаш пред вид да се измъкваме оттук, да. Обаче загубих фенерчето си.

— Ще ти купя ново — успокои я той и й подаде своето. — Твоето отиде в реката.

— О, беше съвсем ново, купих го само преди месец — ядосано извика тя, като тръгнаха обратно през тревите. — Е, мисля, че все пак открихме нещо — промърмори Лоръл.

— Да, дори много. Някой, който знае за какво сме дошли, и това не му харесва. Добрите духове не блъскат хората на земята, нали, Лоръл?

— Така е. — И тя си мислеше също като него, че къщата бе прекалено близо. И че хората в нея познаваха отлично блатото като петте си пръста.

Двамата вървяха в пълно мълчание, по-внимателно от преди, като се ослушваха за всеки шум, оглеждаха всяка сянка. Мат държеше Лоръл плътно до себе си, с ръка около кръста й, докато излязоха на чисто. Откъм къщата не идеше нито лъч светлина, никакви признаци на живот.

Неприятното усещане остана дори когато се прехвърлиха обратно през стената. Искаше да вземе един душ, един дълъг горещ душ.

Лоръл не продума, докато Херитидж Оук не остана далеч зад тях.

— Ще трябва да поговорим още веднъж с Луис и Мариън.

— Знам. — Мат се загледа в нощта, осветена от фаровете на колата. После натисна запалката, Може би ако напълнеше дробовете си с дим, щеше да престане да усеща неприятния дъх на блато в тях. — Утре.

Тя се облегна на седалката и затвори очи. Утре беше много близко, за да мисли за него.

— Не знам ти как се чувстваш, но аз умирам от глад.

Той обърна глава и я погледна. Беше все още малко бледа, ала това може би се дължеше на лунната светлина. Гласът й бе спокоен, а дишането равномерно. Не се долавяше страх, дори когато лежеше на земята. Объркване да, изненада от това, че е била хваната неподготвена. Но не и страх.

Така, с облегната назад глава и сенките, танцуващи по лицето й, Мат си помисли колко много му прилича на Оливия. Уникална, забавна, неповторима. Усмихна се, взе ръката й в своята и я целуна.

— Ще поръчаме пица и ще си я вземем у дома.

Макар че не разбра какво промени толкова бързо настроението му, Лоръл се съгласи с него.

— Искам я с всички подправки и сосове нареди тя.

Минаваше два след полунощ, когато Лоръл се отдръпна от масата на Мат от опушено стъкло. Не можеше да каже, че апартаментът му бе точно това, което бе очаквала, защото просто нямаше идея какво бе очаквала. Забеляза само, че той води прост и естествен начин на живот. Огромни пухени възглавници, дебел мек килим, успокояващи цветове и всичко това съчетано стилно и с определено желание за удобство.