Нора Робъртс - Партньори

С въздишка, изпълнена със задоволство и радост, тя постави глава на рамото му.

— А ще ме пуснеш ли първа в банята? — Чу тихия му смях.

— Разбира се. Ала ние можем да се изкъпем заедно. Чувала ли си за воден режим и икономии на водата?

— Не, никога.

— Наистина ли? — Той я задърпа за ръката към банята. — Това е, когато има криза за вода. Ще ти разкажа.

Лоръл се смееше, докато Мат сваляше блузата през главата й.

Когато излезе от банята, цялата беше пламнала и трепереща. И не знаеше дали от студената вода или от целувките на Мат. Обви плътно с хавлия гърдите си и го погледна.

— Направо съм впечатлена. — Когато усмивката му се разшири, тя продължи. — Не си мисли нищо особено. Впечатлена съм от факта, че си такъв спестовник, та да правиш икономии дори на водата.

— Това е смисълът на живота ми. — Той дръпна хавлията от нея и се усмихна. Трябва да правим икономии и с пералнята. Знаеш ли колко вода използва една перална машина? — Очите му я обгърнаха. — Я отивай в леглото, че ще настинеш!

Лоръл се упъти към спалнята, като го остави да се наслаждава на голотата й.

— Предполагам, че трябва да изгася и лампата, за да правя икономия на ток. Или да ти спестя разходите.

— Единствено и само поради силно развито гражданско чувство — поправи я Мат, сетне неочаквано я сграбчи през кръста и скочи в леглото заедно с нея.

— Слушай какво, Бейтс…

Но той я прекъсна и задуши с прегръдката си. Искаше да я дразни, да продължи закачливата и възбуждаща игра, която започна под студените струи на душа. Ала краката й се обвиха около него, тялото й бе готово, а устните…

— О, Господи! Лоръл, искам те.

Мат забрави търпението, а тя необходимостта от него. Той забрави учтивостта, а Лоръл необходимостта от нея. Езикът му търсеше из устата й някакъв вкус, който може би бе пропуснал. Нетърпението им растеше, а устните й допринасяха за това, защото бяха настоятелни и търсещи.

Този път тя нямаше да бъде изкушена, нито прелъстена, а щеше да вземе и получи това, което искаше.

Преди не бе знаела, че страстта може да изтрие всички уроци на възпитанието и следи на цивилизацията. Вече го бе научила. Потънала в забрава, Лоръл галеше с ръце и устни всичко, което можеше да се гали. Мат миришеше на сапун и лекият му аромат замайваше главата й.

Бяха две сенки в леглото. Две преплетени, слети сенки, но страстта им имаше форма. Беше нещо материално. Може би изминалите часове бяха дали своето отражение и ги караха да вземат с настървение това, което може да бъде намерено между един мъж и една жена. Влажна кожа, забързано дишане, учестен пулс. И за двамата това беше моментът. Настоящето, което единствено съществуваше и имаше значение. Всичко от вчера и утре беше забравено.

Мат знаеше, че бе бърз и груб ала не можеше да се овладее. Тялото й бе същото като преди няколко часа. О, Господи, нима това се бе случило само преди няколко часа? Тънко, гладко и живо. Но той чувстваше промяната и тя идеше отвътре. В нея имаше едно ново нетърпение и настойчивост, които го подлудяваха.

Устните му се откъснаха от нейните, тръгнаха по гърдите й, стигнаха до стомаха и покриха кожата й с гладни целувки. Необходимостта да я вкуси вече беше така силна, както желанието да експериментира. Лоръл искаше всички онези неща които вече и беше дал но искаше и онези неща които още не бе. Тайните които бяха останали. Тя искаше да научи за него всичко, което можеше да бъде научено.

Вълна след вълна от сладко удоволствие се разливаха по тялото й докато той продължаваше да я целува и гали. Не можеше да има нещо по-върховно от това, което изпитваше в момента. И въпреки, че тази мисъл се въртеше в главата и Лоръл продължаваше да изпитва все повече и повече. Сърцето му биеше в ритъм с нейното. От тялото й се излъчваше нетърпение, което преливаше в него и се връщаше два пъти по-силно обратно в нея.

— Мат — прошепна името му Лоръл. — Искам те. — Устата му се завърна по познатия път. Всеки негов дъх се сливаше с всеки неин. Тя видя в очите му да проблясва светлина и отново вдъхна аромата на сапун и сол.

— Искам те — прошепнаха едновременно те.

Лоръл се надигна и го прие.

Небето беше ниско и прихлупено. Плътни, метално сиви облаци бяха хванали горещината и влагата в капана си, така че дъждът, който щеше да се излее, нямаше да бъде заплаха, а благословено облекчение. Листата на дърветата не помръдваха, а напротив, висяха безпомощно отпуснати в очакване.

Лоръл се наведе и позволи на лепкавия въздух да навлезе през прозореца на колата. От двете страни на пътя се извисяваха дървета и хвърляха немощна сянка, която предлагаше само слабо прикритие от невероятната жега. Като ги гледаше, тя си помисли, че би желала да седне под някое от тях, близо до студената вода на реката, върху влажната мека трева.