Нора Робъртс - Партньори

— Каза ми, че Луис често изпадал в мрачни настроения след бягството на Чарлз и Елиз. Необясними настроения — добави тя. — Прислугата се тревожела за него. След това започнал да излиза, да пътува по работа. Не очаквали да доведе Ан и нейната прилика с Елиз предизвикала учудване и приказки, но Бини явно е харесвала Ан. Каза, че Луис бил щастлив с нея и че Ан също била щастлива.

Лоръл въздъхна, облегна се назад на стола, ала пръстите й барабаняха по рамката.

— Спомена за местните предания за блатото.

— Отново духовете ли?

— Престани да бъдеш толкова критичен — прекъсна го нетърпеливо тя. — То си е естествено и освен това придава особена прелест на мястото — довърши Лоръл.

— Струва ми се, че чух да споменавате името на Брюстър — продължи той, без да спори с нея.

— Да. Бини каза, че Ан е била много предана съпруга. Опитах се да я притисна — тя вдигна очи към него. — Тогава Бини си отиде.

— Забрави за малко чувствата си и се опитай да мислиш трезво — предложи рязко Мат, защото предпочиташе да я гледа ядосана, отколкото уязвима. — Ако икономката знае за Брюстър, а от начина по който реагира, явно знае, кой друг би могъл да знае?

— От прислугата нищо не остава скрито, Мат. Те винаги знаят всичко.

— Но нито един от тях не спомена името му, когато ги разпитваха в полицията.

Лоръл скръсти ръце, за да спре да тропа с пръсти по стола.

— Ако го бяха споменали, значи щяха да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията на Ан и следователно върху тази на Луис. Освен това си спомни, че разследването бе предприето, за да се установи причината за смъртта й и се стигна до заключението „нещастен случай“.

— А сега?

— Прислугата е лоялна към Луис — отвърна уморено тя. — Те никога няма да клюкарстват по негов адрес с разни непознати за нещо, което ще му причини още повече болка.

— Имам връзки — намуси се Мат. — Бих могъл да накарам някой да ги пораздруса.

— Недей все още. Още няколко дни. — Тя взе ръцете му в своите, когато той застана до нея. — Не искам полицията да притисне Луис, не и докато все още има и други възможности. Нямаме достатъчно основание да поискаме възобновяване на разследването. Знаеш го, нали?

— Може би да, може би не. — Мат се усмихна и въздъхна. — Само няколко дни, Лоръл. Това ти обещавам.

— Лоръл, господин Бейтс. — Мариън влезе в приемната и протегна ръце към Лоръл. — Моля, седнете. Извинете, че ви накарах да почакате, ала ние не ви очаквахме.

Лоръл долови лекото неодобрение в тона й.

— И ние се извиняваме, Мариън. Надявам се, че не сме ви попречили много.

— Е, имам малко работа — тя стисна ръцете на Лоръл, преди да седне на любимото си кресло срещу нея. — Ще пиете ли кафе? Или може би нещо разхладително? Днес е много мрачен ден.

— Не, благодаря. Няма да ви отнемем много време. — Говорим си като на парти, помисли си тъжно Лоръл. Колко е лесно да прикриеш неприятностите с любезен, светски разговор. — Трябваше да поговорим с теб и Луис отново. Важно е.

— О! — Мариън премести очи от Лоръл към Мат и обратно. Боя се, че Луис го няма.

— Ще се върне ли? — попита Мат, без да приеме поканата й да седне.

— Не мога да отговоря. Тоест, не зная кога. Извинете. — Изражението й се промени. Веждите й се събраха, сякаш се насили да каже нещо неприятно. — Истината е, че не съм сигурна дали ще се съгласи да говори с вас.

Това я огорчи, но би трябвало да го очаква. Лоръл успя да запази спокойствие.

— Мариън, Мат и аз вчера се срещнахме с Нейтън Брюстър.

И двамата внимателно наблюдаваха лицето на жената и забелязаха всяка промяна в неговото изражение. Вълнение, раздразнение, съмнение. Всичко премина като облак и много бързо изчезна.

— Така ли? И защо?

— Защото е бил влюбен в Ан — отговори Лоръл. — И това е било неговата малка тайна.

Очите на Мариън бяха леденостудени. Сега в тях се четеше само раздразнение.

— Ан беше хубаво дете. Всеки мъж би бил привлечен от нея.

— Не казах, че е бил привлечен — поправи я Лоръл. — Той е бил влюбен в нея. По свой начин. Искал е тя да напусне Луис.

Лоръл видя как гърлото на Мариън затрепери, преди за заговори. Тънката златна верижка на шията й се движеше нагоре, надолу.

— Какво е искал господин Брюстър не означава нищо. Ан обичаше Луис.

— Значи си знаела? — Лоръл погледна внимателно и настойчиво Мариън в очите, светлосиви като очите на брат й.

За миг Мариън не отговори, после въздъхна.

— Да — рече тихо тя. — Знаех. Беше невъзможно да не разбера от начина, по който я гледаше. Ан беше силно притеснена. — Вдигна ръце, после ги отпусна. — Тя сподели с мен, защото не знаеше как да постъпи. Ан никога нямаше да напусне Луис — прошепна Мариън, докато пръстите й приглаждаха някакви невидими гънки по полата. Въпреки нервните движения, очите й оставаха спокойни и студени, сякаш ръцете бяха част от друг организъм, неконтролиран от мозъка, който направляваше очите. — Тя го обичаше.