Нора Робъртс - Партньори

— Така ли мислиш? — не се предаваше Лоръл. — Ако има и най-малката възможност някой да е накарал Ан насила да иде там, не би ли искал да го знаеш?

Луис счупи тънкото връхче на една мирта. Тя си спомни как Брюстър счупи молива.

— Това, което казваш, е абсурдно. Никой не би имал причина да го прави. Никой нямаше причина.

— Никой? — Чуваше как чупи клончето между пръстите си. — Знаеш ли, че на някой не му харесва, дето продължаваме да се ровим в тази история?

— Например на мен — извика ядосан той и захвърли клончето на земята. — Оттук следва ли, че аз съм убил жена си? — Луис се обърна и отново загледа северната морава. — В името на Бога! Защо се месиш в тази работа? Всичко е свършено. Нищо не може да я върне.

— Моята намеса толкова ли те дразни, че си оставил мъртвата змия пред вратата ми?

— Какво? — Той се обърна рязко. — Какво каза?

— Снощи някой ми изпрати една мъртва змия, същата, от която умря Ан, опакована в красива кутия, пред прага на апартамента ми.

— Отровна змия, същата която ухапа Ан — думите му заглъхнаха, докато се взираше невярващо в очите на Лоръл. — Що за отвратителна шега! — изрече смаян Луис и отметна косата си от челото с движение, което тя много добре помнеше. — Боя се, че не съм в състояние да си правя шеги напоследък, въпреки че не мога да видя — изведнъж спря и я загледа втренчено. Изражението му се промени, ала тя не можа да разгадае какво вижда на лицето му. — О, спомням си. Ти се страхуваше ужасно от змиите. Почти щях да удуша онзи мой братовчед, който навря една под носа ти по време на едно от партитата на Мариън. На колко години беше тогава? На девет, десет? Спомняш ли си?

— Спомням си.

Изражението му омекна.

— Успя ли да преодолееш страха си?

— Не — мъчително преглътна Лоръл.

— Съжалявам. — Той докосна лицето й и това беше първият приятелски жест от толкова много години. Но тя установи, че от него я заболя повече, отколкото от гневните думи или безразличието. — Ти не обичаше блатото най-вече заради змиите.

— Да, никога не съм обичала блатото.

— А Ан го мразеше. — Очите му се обърнаха отново към блатото. — Опитах се да я отуча, също както се опитах да отуча и теб. Господи, тя беше толкова сладка!

— Ти не ми позволи да я видя — прошепна Лоръл. — Защо не позволи на никого да я види, Луис?

— Защото приличаше много на Елиз. — Ръката му все още бе на лицето й, ала тя знаеше, че той бе забравил за това. — Когато я видях за пръв път, направо бях зашеметен. Но тя не беше като Елиз. — Очите му потъмняха и станаха тъмносиви, като небето над тях. — Хората не биха забелязали разликата само с едно виждане. Аз не исках да започнат сравнения, слухове, клюки.

— И ти се ожени за нея само защото приличаше па Елиз и ти напомняше за нея?

В този момент яростта му избухна така неочаквана и силна, че Лоръл почти се уплаши.

— Ожених се за нея, защото я обичах! Нуждаех се от нея. Ожених се, защото беше млада и имаше нужда от мен. Защото зависеше от мен. Никога не би погледнала другаде, към друг. Не искаше и не търсеше нищо друго. Бяхме заедно цяла година и тя нито веднъж не се отегчи, не се почувства самотна или тъжна, както Елиз беше написала в онази проклета бележка.

— Луис, зная как се чувстваш.

— Знаеш ли? — прекъсна я тихо той и думите му увиснаха в спарения въздух. — Нима можеш да разбереш загубата, Лоръл? Изоставянето? Предателството? Не! — отговори Луис, преди тя да успее да каже нещо. — Първо трябва да ги преживееш.

— Ако имаше някой друг — започна Лоръл, като навлажни устни, защото устата й беше пресъхнала. — Ако съществуваше някой друг мъж, Луис, какво би направил?

Той я погледна ледено.

— Ще го убия. Един Юда стига в живота на всеки човек. — Обърна се и се отдалечи от нея и от къщата.

Лоръл потръпна в горещата, задушна и влажна утрин.

Беше видял достатъчно. Мат се отдалечи от прозореца и, като надви желанието си да тръгне след Луис и да даде воля на раздразнението си, отиде при Лоръл, която стоеше неподвижна, загледана след отдалечаващата се фигура.

— Да вървим — рече кратко той.

Тя кимна. Настроението нейното, на Луис, на Мат, съответстваха на напрежението, което тежеше във въздуха. Бурята беше съвсем близо и всеки миг щеше да се разрази с пълна сила. Може би от това на всички щеше да стане по-леко.

Те тръгнаха през поляната към колата на Мат и отпътуваха от Херитидж Оук в пълно мълчание.

— Е? — Мат включи запалката, извади цигара и зачака.

— Бини беше права за настроението му — отговори след минута Лоръл. — Той е на ръба на криза. Нервен, без да има за какво да се хване. Все още смята смъртта на Ан за нещастен случай. Начинът, по който гледа към блатото — тя погледна към Мат, профилът му беше така различен от изражението на Луис. — Мога да се закълна, че я обича. Може първоначално да е бил привлечен от приликата й с Елиз, дори да се е оженил за нея с мисълта да има втори шанс. Но Луис наистина е обичал Ан.