Нора Робъртс - Партньори

Идиот! Лоръл дори не можеше да го проклина така, както той сам себе си. Беше позволил на ревността да го захапе и да отрови душата му. А Мат на свой ред бе захапал Лоръл. И не можеше да спре. Не, поправи се той. Не беше се опитал да спре. Защото беше по-лесно, да бъде сърдит, отколкото да позволи на страха да го превземе. Оня страх, който изпита за нея, когато отвори кутията и видя в нея мъртвата змия. Страхът, който изпита, когато откри, че бе безнадеждно влюбен в нея. Не искаше да я загуби. Нямаше да го преживее.

Може би я дразнеше инстинктивно с надеждата да я разсърди и тя да го остави да води разследването сам. Ако беше намерил начин да й попречи да отиде е него в блатото, нямаше да бъде нападната.

Може би използваше Луис като оправдание, защото се страхуваше да й признае какво чувства към нея! Беше планирал нещата така внимателно. Винаги го бе правил. Но те бяха излезли извън контрол в момента, в който започна да работи с нея върху този случай.

Как можеше да й признае, че я обича? Може би трябваше да започне от мига, в който бе зърнал снимката й на бюрото на брат й? Лоръл сигурно щеше да го помисли за луд.

Мат хвърли цигарата и я смачка с тока на обувката си. А може би наистина си беше луд.

Ала все още беше репортер, а репортерите знаят как да вървят по следата. Стъпка по стъпка. Настойчиво и неотклонно. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да даде на Лоръл жизненото пространство, от което се нуждаеше. Дължеше й го. А и така щеше да може да се порови сам в някои други тъмни ъгли. Второто нещо бе да намери начин да й се извини, без да намесва отново Луис Трулейн.

А последното, което трябваше да направи, помисли си той, докато пресичаше паркинга, бе да накара дебелата й глава да разбере, че я обича. Независимо дали това щеше да й хареса, или не.

Лоръл реши, че си бе чист късмет да влезе в редакцията и веднага да я изпратят на нова задача. Грабна бележника, взе фотографа със себе си и излезе, преди още Мат да бе изминал и половината път от асансьора.

Не искаше да го вижда, не и докато беше толкова ядосана и обидена. Трябваше да й мине поне малко. Катастрофа с три коли в града при цялата жега, шум и бъркотия сигурно щяха да я откъснат за малко от личните й проблеми. Временно.

Той не беше прав, каза си тя през стиснати зъби, докато фотографът премина на жълто и се вля в потока от коли. Не разбираше и не възприемаше. Как можеше някой да бъде толкова напълно лишен от състрадание и съчувствие? Как можеше мъжът, който я бе поддържал безрезервно и я бе успокоил, когато бе уплашена до смърт, да не чувстваше нищо към човек като Луис Трулейн, който бе преживял такава трагедия? Нима не можеше да познае болката? Как можеше да обича някого, който и тук спря, защото нямаше значение нито как, нито защо. Лоръл обичаше Мат. Беше толкова просто.

Именно защото го обичаше. Затова липсата на съчувствие и думите му толкова много я засегнаха. Да я обвини, че имала фикс идея за Луис! О, това вече беше прекалено! Всеки разумен човек можеше да разбере, че Луис бе нейната юношеска любов. Нейният герой. Беше го обичала безкористно, с цялото си чисто детско сърце. С времето тази любов се бе променила, но не защото Луис се бе променил, а защото тя самата се бе променила.

Тя все още обичаше Луис, може би не съвсем обективно. Обичаше го по начина, по който една жена обича спомена за първото момче, което я е целунало, за първото момче, което й е поднесло букет. Това беше невинна любов, лишена от страст, ала много сладка. А Мат искаше от нея да обърне гръб на всичко, на спомена. Или да го забули и оцапа с подозрения.

За жена като Лоръл споменът за младия мъж, който се бе отнасял към детето и неговото сляпо увлечение внимателно и благородно, не биваше да бъде засенчван. Но Мат се опитваше да я обвини в нещо, което тя не можеше да разбере. Дори намекваше, че мисли за Луис, когато са заедно. Как можеше да вярва, как можеше изобщо да му минава през ума, че — и тук една мисъл премина през главата й и издуха всички останали. О, Боже Господи! Толкова беше просто! Той беше такъв, защото я ревнуваше.

— Ха! — извика Лоръл на глас и се облегна на седалката. Фотографът й хвърли един поглед, ала не каза нищо.

Ревност, ами добре, това беше наистина нещо интересно, въпреки че бе неразумно, неоснователно и смешно. Но ако Мат я ревнуваше, не означаваше ли това, че чувствата му към нея бяха по-сериозни и дълбоки, отколкото тя си мислеше? Може би. Или може би той винаги си е бил един безчувствен тип, а Лоръл почти го бе забравила след първите вълни на любов, които я бяха залели. Е, това беше нещо, за което заслужаваше да помисли.