Нора Робъртс - Партньори

— Това може да бъде много важно, Кърт.

Ако беше някой друг, Кърт сигурно щеше да намери правдоподобно оправдание и да избегне отговора. Ала той познаваше Матю Бейтс прекалено добре и от много дълго време.

— Не — отговори кратко. — Двамата с Луис бяха направили общо завещание, но тя изчезна преди да го подпише.

— Разбирам. А кои бяха лицата, които трябваше да получат наследството?

— Беше стандартно завещание на съпрузи без наследници. Мариън и Чарлз си имаха свои пари.

— Достатъчно много ли?

— Повече от достатъчно. Мариън е много богата жена. — И понеже предчувстваше следващия въпрос, а той никак не му харесваше, продължи. — Инвестициите и спестяванията на Чарлз също събират лихви като тези на Елиз.

— Интересно.

Кърт притвори очи. Не бяха толкова зелени като тези на сестра му. Бяха като спокойно море.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Просто събирам информация, за да осветля всички неясни моменти.

— Според мен има нещо общо е това, което правите двамата с Лоръл. И нещо общо със Сюзан.

— Да. — Мат изпи бирата си, без да откъсва очи от приятеля си. — Ти видя ли я вече?

— Да. При баба ми. — По бузите на Кърт изби лека червенина, която напомни на Мат, че преди доста години приятелят му беше влюбен в една студентка по медицина.

— Тя ми разказа за Ан и за писмата. — Погледът на Кърт пък му напомни, че срещу него вече не седеше някогашният влюбчив колежанин, а солиден юрист с остър ум, въпреки мечтателната си природа. — Можеш ли да й помогнеш?

— Правим, каквото можем. След като я познаваш и след като тя ти се е доверила, можеш да я успокоиш поне докато открием нещо.

— Вече мислех за това — отговори чистосърдечно Кърт. — А ти грижиш ли се за Лоръл?

Мат се намръщи, като си спомни как се разделиха преди няколко часа.

— Никой не може да се грижи за Лоръл — промърмори той.

— И аз така мисля. — Кърт започна да прибира чантата си. — Сега имам среща, ала когато разполагам с повече време, ще ми разкажеш подробно за това.

— Добре. И ти благодаря за съветите.

След като остана сам, Мат си поръча още бира. Прекалено много задънени улици, помисли си той. Двама души може да обърнат гръб на всичките си близки, приятели и роднини заради една любов, но не и на толкова много пари. Пари, които повечето хора не виждат през целия си живот. Не и за десет години.

Или любовта ги бе направила невменяеми, или бяха мъртви. Според него мъртви беше по-вероятно и имаше повече смисъл.

Мат се облегна и запали цигара. Ако са катастрофирали, след като са напуснали Херитидж Оук, нима не са били идентифицирани? Тръсна глава, докато в мислите му се раждаха предположения и теории, които отхвърляше една по една. Всички бяха свързани по някакъв начин с Ан Трулейн. И ако една от тези теории беше вярна, тази, която натрапчиво се връщаше в главата му, значи някой бе извършил убийство. И то не един, а цели три пъти.

Той се загледа в тънката струйка синкав дим, виеща се от цигарата му, и измърмори едно проклятие. Беше вече много късно да проследи къде е бил Луис Трулейн в деня, в който са изчезнали Елиз и брат му. А утре беше неделя, което значеше, че няма да може да получи информацията, от която се нуждаеше, преди понеделника. Значи в понеделник, реши Мат и загаси цигарата в пепелника. В понеделник, въпреки неохотата на Лоръл, щяха да започнат отново да ровят и да дълбаят в миналото.

Той стана, остави банкнота на масата и излезе от бара. Беше време да поговори с нея.

Лоръл бе напълно потънала в статията, която пишеше, когато Мат влезе в редакцията. Той се упъти право към нея, погледна часовника си и седна на своето бюро. В редакцията крайният срок за предаване на статия беше свещен. Когато седна, забеляза изражението на лицето й. Нескрита радост, определи го Мат.

Всъщност тя едва не подскачаше от вълнение, докато дописваше статията си. Верижна катастрофа на три коли, цяла планина от огънати ламарини. Е, не беше повод за особена радост, ала нали нямаше нито един ранен! И освен това във втората кола беше жената на кмета.

По-добро от туй, здраве му кажи, помисли си отново Лоръл, като чукаше по клавишите на машината. Жената на кмета бе зарязала цялото си достолепие и добро възпитание и се бе нахвърлила върху нещастния шофьор, който я бе ударил отзад и забил колата й в предния автомобил, спрял на светофара.

Въздухът трептеше от емоции, когато пристигна там. Може би поради горещината или заради напрежението, на което бе подложена през последните дни, но на Лоръл ситуацията й се стори доста комична. Едва се удържа да не се разсмее при вида на издокараната, спретната женичка, с разрошена прическа и поразкъсано сако, която бе сграбчила за реверите един мъж като канара и се канеше да разбие носа му. Това беше преди радиаторът на колата й да гръмне и да бликне като фонтан.