Нора Робъртс - Партньори

Е, помисли си Лоръл, като довършваше материала си, щеше да бъде добре всеки в този град да научи, че дори и на хората с високо положение им се случваше да им блъскат колите и да им късат нервите. На първа страница, разбира се.

— Готово — извика тя и погледна часовника си. Точно навреме. Не беше изпуснала срока. Усмивката й обаче повехна, когато зърна Мат. Лавина от противоречиви емоции премина през нея и едно-единствено чувство изхвърли всички останали встрани. Лоръл обичаше Матю Бейтс.

— Не те видях да влизаш — рече тихо тя и се зае да подрежда бюрото си.

— Дойдох преди няколко минути. Ала ти работеше. Не исках да те безпокоя.

Редакционната суматоха, която се вихреше покрай тях, сякаш не ги засягаше. Чуваха се викове, тичащи стъпки, тракане на машини.

— Тръгваш ли си вече?

— Веднага щом Дон одобри материала.

— Трябва да говоря с теб. Може ли да вечеряме заедно? — Не бе очаквала този внимателен, дори леко официален тон от него и не беше сигурна какво да отговори.

— Добре, Мат — Телефонът на бюрото й иззвъня. Все още замислена какво да му отговори, Лоръл вдигна слушалката и каза: — Редакцията на „Хералд“, Лоръл Армънд слуша.

Той забеляза, че изражението на лицето й се промени, цветът му също, а тя обърна очи към него.

— Извинете — започна Лоръл и му посочи с очи апарата на неговото бюро в мига, в който Мат вече бе посегнал към слушалката. — Ще трябва да повторите, нищо не чувам, тук е много шумно. — Чу леко щракане, когато Мат вдигна слушалката.

— Вече два пъти беше предупредена. — Беше шепот, беззвучен, безполов, гъгнещ. Лоръл обаче знаеше, че страхът, който долови в него, не бе плод па въображението й. — Престани да се ровиш в смъртта на Ан Трулейн.

— Вие ли ми изпратихте змията? — Лоръл погледна как Мат смени линията и започна да набира някакъв номер.

— Това беше само предупреждение. Следващата няма да бъде мъртва.

Не можа да потисне ужаса, който пробяга като студена тръпка по гърба й, но успя да запази гласа си спокоен.

— А снощи вие бяхте в блатото.

— Нямаш работа там. Ако отново отидеш, няма да излезеш.

Лоръл чу като насън как някой поиска кафе без захар. Струваше й се, че сънува.

— От какво се страхувате? Какво мислите, че ще открия?

— Ан трябваше да стои далеч от блатото. Помни това. — Последва щракане, сетне звукът на свободната линия.

След няколко секунди Мат ядосано изруга и остави своята слушалка.

— Дявол го взел, не ни стигна времето да проследим откъде звъни. Разпозна ли гласа? Нещо да усети?

— Нищо.

Той взе бележника, в който тя машинално бе записала целия разговор.

— И така — промърмори Мат, — ние двамата с теб наистина много изнервяме някого.

Някой, помисли си той, като се върна към теорията, която се въртеше в главата му от известно време, някой, който вече беше убил три пъти.

— Ти отново мислиш за полицията — реши Лоръл.

— Да знаеш само колко си права!

Тя прекара ръка през косите си и стана.

— Слушай, Мат. Не казвам, че грешиш, само искам известно време, за да помисля. Изслушай ме — повтори Лоръл, когато той се опита да я прекъсне. — Някой иска да ни отстрани. Добре, през уикенда ще обсъдим всичките си предположения и намерения. Искам малко време да прегледам записките си, да ги свържа с твоите и да видя какво ще излезе. Ако съвпадат, ще отидем в полицията. В понеделник — натърти тя. — Ще е най-добре, ако отидем добре подковани и въоръжени.

Беше права, каза си Мат, ала не му харесваше. През ума му преминаха няколко идеи как да я отстрани от разследването. Имаше на разположение два дни, за да избере една от тях.

— Свържи се с Дон. Аз ще взема моите бележки.

Вместо вечерята на свещи, както си го бе представял, двамата ядоха хамбургери и студени пържени картофки на масичката в апартамента на Лоръл. Бяха разпръснали всичките си бележки. Тези на Мат приличаха на египетски йероглифи, докато записките на Лоръл бяха като изящно калиграфско писмо. Изобщо не се върнаха към предишните си спорове или причините за тях. Всеки за себе си реши, че е излишно да си губят времето с подобни дреболии. Сега бяха само професионалисти, които трябваше да разгледат историята от всичките й страни.

— Бих казала, че имаме достатъчно основания да приемем, че смъртта на Ан Трулейн е нещо повече от нещастен случай — каза Лоръл и го записа в бележника си, за да подреди думите и фразите, които се въртяха безразборно в главата й.

— Много добре — промърмори Мат. — Това звучи почти като изречението, които Кърт би трябвало да каже на съдебните заседатели. На делото.