Нора Робъртс - Партньори

— Мислиш ли, че винаги е правил разлика между двете?

— Казах ти и преди, че не съм психиатър. — Отговорът й беше по-остър, отколкото бе необходимо, затова тя прехапа език. Нямаше да има никаква полза, ако двамата се джафкаха. — Мога да ти кажа единствено собствените си наблюдения — продължи по-спокойно Лоръл. — А те са, че Луис е обичал и обича Ан и че все още страда за нея. Част от тази скръб може да е породена от чувство за вина. Затова, че й се е подигравал, дето се страхува от блатото — обясни тя, когато Мат я погледна учудено. — Затова, че не е приел страховете й на сериозно.

— Каза ли му за кутията?

— Да. — Защо не завали, запита се Лоръл и свали презрамките на тънката си блуза. Може би дъждът щеше да измие всичко и светът отново да стане чист и свеж. — Отначало не направи връзка. После, когато това стана, бих казала, че беше по-отвратен от когото и да било друг. Сетне си спомни, че винаги съм се страхувала от змии. Дори за няколко минути стана такъв, какъвто го помня мил, добър, внимателен. — Тя преглътна и погледна през прозореца, а Мат изруга наум.

— Попитах го защо не позволи на никой да види Ан. Каза, че не искал да правят сравнения между нея и Елиз, което било неизбежно. Държал я в уединение, защото не искал да й досаждат.

— И тя да се огледа наоколо и да си хареса някой друг — довърши той.

— Точно така. Няма ли поне малко състрадание у теб. Мат? Малко разбиране за това, какво му е на този човек?

Той обърна глава и я изгледа.

— Ти имаш достатъчно и за двама ни.

— Върви по дяволите, Матю Бейтс! — прошепна Лоръл. — Толкова си самодоволен, толкова самоуверено раздаваш присъди. Имаш голям късмет, че никога не си губил любим човек.

Той изхвърли цигарата през прозореца.

— Говорим за Трулейн, не за мен. Ако отново започнеш милосърдния си поход, моля те, прави си го сама. Не и когато работиш с мен. За мен са важни само фактите.

Тя почувства как в нея се надига вълна от възмущение и се опита да я преглътне. Тонът й беше леден.

— Добре. Тогава има още един факт, който сигурно ще те заинтересува. Луис каза, че би убил всеки човек, с когото Ан би имала връзка. Каза го съвсем хладнокръвно и с такава увереност, която би те задоволила. Нейтън Брюстър все още работи за него.

— А пък аз ще ти кажа нещо друго. — Мат зави към паркинга на „Хералд“, спря колата и се обърна към нея. — Ти толкова си обсебена от Луис Трулейн, че правиш от него герой на сестрите Бронте. А той е един безмилостен, огорчен мъж, способен на хладнокръвно отмъщение. Първата му жена е избрала по-малкия му брат и е избягала с него. Запитвала ли си се някога защо?

Лоръл сви рамене.

— Ти не знаеш нищо за любовта и верността, Мат.

— А ти сигурно много знаеш — отговори й ядосано той. — Когато пораснеш достатъчно, ще осъзнаеш, че не си обичала Луис Трулейн, а своята романтична представа за него, която не те е пуснала и до днес.

Тя пребледня, кръвта се отдръпна от лицето й, а очите й потъмняха и охладняха.

— Да, още го обичам — промълви с тих, разтреперан глас Лоръл. — Ала ти не можеш да го разбереш. За теб има само черно и бяло. Стига, достатъчно! Остави ме сама!

Излезе бързо от колата, но Мат я хвана за раменете, преди да влезе в сградата.

— Никъде няма да ходиш без мен. — В гласа му имаше гняв, ала и още нещо, което приличаше повече на страх. Омръзна ми да слушам за Луис Трулейн. И проклет да съм, ако му позволя да ми диша във врата всеки път, когато те докосна.

Тя го погледна. Очите й бяха спокойни и сухи.

— Ти си глупак. Може би ще е най-добре да погледнеш още веднъж фактите. Сега наистина ме остави сама. — Гласът й сякаш се скъса и двамата ядосано изругаха. — Просто ме остави за малко на мира.

Този път, когато Лоръл се обърна и тръгна, Мат не я спря. Изчака я, докато се скри в сградата, после се облегна на покрива на колата. Горещината го обърна на вълни и попи в тялото му. Извади цигара и се опита да се съвземе.

Какво, по дяволите, ставаше с него? Направо я беше атакувал. Прекара ръка през косата си. Едно емоционално нападение не е по-добро от физическото. Горещината ли бе виновна? Той разкърши раменете си под почти мократа, лепкава риза. Може би беше достатъчна да извади всеки човек извън релси.

Кого се опитваше да заблуждава? Себе си? Мат издиша дълбоко и загледа дима, който се виеше лениво във въздуха. Проблемът бе, че бе прекарала нощта с него, бе му се отдала, подарила му бе всичко, за което бе мечтал и сетне бе видял как онова копеле Луис Трулейн я погалва по бузата.