Нора Робъртс - Партньори

Лоръл отвори уста, ала раздразнението, изписано на лицето му, я спря.

— Добре — промърмори тя и обърна очи към вратата.

— Добре.

Вина. Мат чувстваше, че я измъчва чувство за вина и не бе съвсем сигурен какво да направи и как да постъпи.

— Лоръл — подзе той, но в този миг вратата се отвори и прекъсна думите му.

Бини ги изгледа, като в очите й първо се появи изненада, а сетне нещо друго, което много бързо изчезна.

— Госпожице Лоръл, не очаквахме да ви видим отново толкова скоро.

— Здравей Бини. Надявам се, че не звучи нахално, ала трябва да говорим с Луис и Мариън.

Очите на Бини се спряха на Мат, после се върнаха обратно върху Лоръл.

— Господин Луис е в лошо настроение. Мисля, че моментът не е подходящ.

— Лошо настроение ли? — повтори Лоръл. — Да не е болен?

— Не. — Тя поклати глава, но се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже и търсеше подходящата фраза. — Той не е добре — рече икономката и сплете дългите си пръсти.

— О, съжалявам. — Лоръл й се усмихна безгрижно и се намрази за това. — Няма да му отнемем много време. Важно е, Бини.

И без да изчака да бъде поканена, тя влезе в къщата.

— Добре. — Лоръл почувства дългия поглед, който Бини й отправи, докато затваряше вратата. — Влезте в приемната. Аз ще съобщя на госпожица Мариън за вас.

— Благодаря ти, Бини — Лоръл взе ръката й. — Луис често ли не е добре?

— От време на време.

Тя сложи и другата си ръка върху тънката твърда длан на икономката, сякаш искаше да я накара да разбере.

— Той откога изпада в лоши настроения, откакто я няма Ан ли? Или откакто се ожени за нея?

Устните на Бини се свиха в тънка линия. Като жена, свикнала с къщата, в която живее, и с хората в нея, тя обгърна с поглед стаята, стълбите и направи бърз и почти незабележим жест. Сетне проговори, ала думите бяха забързани и на френски.

— Вие го познавате, госпожице Лоръл. Но тук толкова неща се промениха. Имаше толкова много мъка. Нищо не е останало от времето, когато идвахте за своя следобеден чай и за уроците по езда.

— Разбирам, Бини. Искам да му помогна.

Погледът на жената отново обходи приемната.

— Преди — започна тя, — след като господин Чарлз избяга, ала преди господин Луис да доведе тук момичето той изпадаше много често в лошо настроение. Бродеше из къщата като призрак и си говореше сам. Или се заключваше в библиотеката часове наред. Ние се притеснявахме, но — Бини сви безпомощно рамене. — След това започна да излиза по работа и сякаш се пооправи. Минаха години. Не бяха лесни, ала поне бяха спокойни. После доведе момичето, неговата нова жена.

— И нещата отново се промениха? — попита Лоръл.

— Да, към по-добро. — Икономката се поколеба. Лоръл си помисли, че отлично разбира борбата, която жената води между своята лоялност към господарите и истината. — Бяхме изненадани. Тя си приличаше като две капки вода с първата. Дори гласът й беше същият. Много ни беше странно да я срещаме в къщата. Но господин Луис беше щастлив. Отново беше млад. Само понякога ставаше замислен и се затваряше сам в библиотеката.

Като се опита да не обръща внимание на топката в стомаха си, Лоръл продължи да разпитва.

— Бини, страхуваше ли се Ан, когато Луис ставаше замислен?

Икономката отново сви устни.

— По-скоро бе изненадана.

— Тя беше ли щастлива тук? — Кафявите очи на жената потъмняха.

— Казваше, че къщата й се струва като излязла от приказките.

— А блатото?

— От него се боеше. Стоеше далеч. Онова, което е там — продума тихо Бини, — е най-добре да си остане там. И да бъде оставено на мира.

— А какво има там? — попита бързо Лоръл.

— Духове — отговори така просто Бини, че Лоръл потръпна. Нямаше начин да се пребори със старите легенди и поверия. Затова се съгласи.

— Ан виждаше ли често Нейтън Брюстър?

— Тя беше предана съпруга. — Тонът на икономката леко се промени, ала достатъчно, че да се усети. Чувството на лоялност към господарите беше надделяло.

Лоръл реши да зададе последния си въпрос.

— Знаеше ли Луис, че Брюстър с влюбен в жена му?

— Това не е моя работа — отговори твърдо Бини и поклати глава с неодобрение, сякаш искаше да каже „нито пък ваша“. Лоръл чу неизречените думи много ясно.

— Ще съобщя на госпожица Мариън че сте тук. — Икономката се обърна и излезе.

— По дяволите — изруга Лоръл. — Ето че загубих и нея.

— Седни — посъветва я Мат като й поднесе стол — и ми кажи за какво си говорехте.

Лоръл седна и започна тихо да му разказва.