Нора Робъртс - Партньори

— Каквато и теория да следваме, Мат, Ан се е страхувала от това място. Уплашила се е и е загубила чувството си за ориентация.

— Ти уплашена ли си? — попита я той и погледна пръстите й, които стискаше в ръката си.

— Не — усмихна му се Лоръл и пусна ръката му. — Отдавна не се страхувам от подобни неща.

— Тогава можеш ли да си излезеш сама оттук?

— Ами — тя спря и потърси ръката му отново. Имаше си време и място за гордост. И то не беше сега. — Ти няма да ме оставиш тук, нали, Мат?

— Какво ще направиш, ако те оставя?

— Ще те убия в мига, в който изляза.

Топ се усмихна, прегърна я през рамо и тръгна с нея.

— Как?

— С отрова, може би. Това е най-бавният и най-мъчителният начин.

— Не. Питам те как ще излезеш оттук?

— Аз ще — Лоръл преглътна, като си помисли, че трябва да намери пътя обратно сама и се завъртя. Сенки, които се движеха, лепкава миризма на гнило и влага, вода и мокра земя, мазни треви и растения, които се увиваха около краката. Има и подвижни пясъци, сети се тя, на изток и на югозапад. — Ще тръгна ей натам — посочи тя с ръка. — Ще завия надясно покрай оня пън и ще продължа направо.

— Браво. След пет минути ще излезеш навън — промърмори Мат и обърна лице към нея. Луната се отразяваше в очите й. — Защо няма да продължиш да влизаш още по-навътре? Като Ан?

Ако се опиташе да мисли и реагира като Ан, осъзна Лоръл, сигурно куражът й вече щеше да се е свършил и тя щеше да се върне. Прокара ръка през косата си и си каза, че трябва да мисли като самата себе си.

— Сигурно вече е била ухапана от змията. Може би не е била добре, изпаднала е в нещо като делириум.

— Чудя се колко бързо действа отровата на тези змии. Едва ли е светкавично — сви рамене той и остави въпроса да се върти в главата му. Според мен е имала време да излезе или да стигне поне до началото на блатото.

— Намерили са я до реката, нали?

— Да. — Мат отново я погледна. — В центъра на блатото, на най-непроходимото място. Когато претърсвахме, минахме няколко пъти покрай него, дотам, докъдето калта бе достатъчно издръжлива, че да не ни погълне. Нямаше никакви следи. Всъщност не би могло да има.

Сляпа паника, помисли отново той. И все пак не е била толкова паникьосана, колкото беше Лоръл днес следобед. Тичала е към нещо, което я е привличало като магнит, все по-дълбоко и по-навътре в това, от което се е страхувала. Или е тичала по-далеч от нещо, което я е ужасявало.

Лоръл подскочи, когато храстите до тях се размърдаха. Мат насочи светлината на фенерчето си и освети едно миещо се мече, което се скри в сенките.

— Не обичам да изпадам в глупави положения — промърмори тя, а сърцето й продължаваше да бие в гърлото. — Хайде да вървим. — И сама изненадана от смелостта си, тръгна напред.

Те продължиха да се движат в мълчание, навлизайки все по-навътре. Лоръл държеше фенерчето си насочено към земята, за да осветява пътя пред краката си, докато Мат шареше с лъча на своето встрани, търсейки нещо, което и двамата не можеха да назоват. Но и двамата следваха нюха си.

— Не се смей — нареди тихо тя и неочаквано спря.

— Добре — отговори сериозно той.

Лоръл се поколеба и прехапа долната си устна.

— Казах ти да не се смееш.

— Да ти се закълна ли? — попита искрено Мат.

— Имам чувството, че някой ни следи.

— Някоя друга миеща се мечка, може би?

— Мат! Сериозно говоря!

— Добре, отпусни се. Спокойно.

Той обхвана с ръка врата й и го разтри, като чувстваше, че зад гърба му, между сенките, нещо проблясва. Историите за духовете в блатото, мина през ума му. Беше позволил приказките на Лоръл да му повлияят и да повярва в тях. Ако изобщо вярваше на подобни неща, то тогава трябваше да признае, че наистина имаше нещо зло, което витаеше в преплетените сенки, нещо, което бягаше и се криеше от слънчевата светлина. Ала Мат не вярваше. Злото, когато го имаше, беше причинено от човека.

— Прекалено много хора са умрели тук — промълви тя и потръпна.

Той отново докосна врата и ръката й нежно.

— Искаш ли да се връщаме?

О, Господи, да! Идеше й да изкрещи, но преглътна вика си.

— Не, да продължим. Чувстваш ли, реката е наблизо. Подушвам я.

Когато приближиха бреговете й, наистина се долавяше дъха на мокри листа, на гнило, на разлагаща се трева. Ала самата река не издаваше никакъв звук. Няколко сребърни лъча лунна светлина се преплитаха в клоните на надвесените над водата дървета и падаха като пречупени мечове във водата. От това обаче тя изглеждаше още по-тъмна. При звука от стъпките им във водата наскачаха жаби и прекъснаха нощния си хор.