Нора Робъртс - Партньори

Изпълнена, изтощена и останала без мисъл, Лоръл лежеше и чакаше да възвърне дишането си, докато той бе заровил глава в косите й. Предполага ли бе, че ще бъде така? Можеше ли да си го представи изобщо? Нима можеше да знае какво е любовта? Повече от всичко друго. Едва сега осъзна колко внимателен, колко нежен и търпелив е бил първия път.

Обичам го, помисли си тя, като обви ръце около него. Дали щеше да се шокира, ако научеше? С лукава усмивка Лоръл се заигра с косата му, която стигаше до врата му. Матю Бейтс, имам намерение да изиграя една много сериозна игричка с теб и имам намерение да я спечеля.

Въздъхна доволно. Това ли беше любовта? Затова ли тялото й се чувстваше така леко и безтегловно и толкова прекрасно нехаещо за всичко наоколо? Мързеливо, лениво, доволно.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е време да ставам? — прошепна тя.

Мат вдигна глава и я погледна.

— Не мисля.

— Това не беше предвидено.

— Напротив, беше. — Той я целуна леко. Непредвиденото е, че изпреварихме малко разписанието.

Веждите й се вдигнаха въпросително, а кожата й леко почервеня.

— Чие разписание?

— Нашето — отвърна спокойно Мат — Нашето, Лоръл.

Беше й трудно да спори с някой, който изглежда така самоуверен. Тя сложи ръце на врата му и повдигна главата му.

— Много си хубав, Бейтс.

В очите му блесна изненада.

— Така ли?

— Така. — Прокара език по зъбите си. — Предполагам, че вече свикнах на хлапашкия ти външен вид и северняшкия ти акцент. Или може би — Лоръл прехапа долната си устна, ала в очите й преливаше смях. — Може би харесвам тялото ти. Тренираш ли нещо?

Той се подпря на лакът.

— Понякога.

— Какво, вдигане на тежести? — Тя хвана бицепса му и го стисна.

— Не.

— Е никога не съм си падала по големите мускули. — Лоръл прокара ръка по китката му, после отново я върна нагоре. — Изглеждаш в много добра форма, за да осъществим плановете си за тази вечер.

Мат захапа долната й устна.

— Кои планове?

— Нашата малка разходка из блатата.

Той прекара устни по нейните, докато мозъкът му бързо пресмяташе. Можеше да я заблуди, да я изчака да заспи дълбоко и да отиде в блатото без нея.

— Мислех да отложим разходката.

— Нима? — Въпреки че тялото й се отпускаше, мозъкът й оставаше буден и работеше бързо. — За да се измъкнеш и да отидеш сам?

Би трябвало да я познава по-добре.

— Лоръл, — Мат прокара ръка по гърдите й.

— О, без тия. — Тя бързо се отдръпна и седна върху него. — Забрави мисълта да излезеш оттук без мен, Бейтс. Ние сме партньори. От един отбор сме.

— Слушай! — Той я хвана за раменете и я наведе към себе си, докато косата й не се разля по гърдите му. — Няма никаква необходимост да идваш с мен. Просто ще наобиколя за малко. Ще стане по-бързо и по-лесно, ако съм сам.

— Тогава оставаш тук. — Лоръл го целуна бързо и седна.

— По дяволите, Лоръл, помисли!

— За какво? — отвърна тя, като стана от леглото и се упъти гола към гардероба.

— Пред моята врата нямаше никаква отвратителна малка кутия.

Лоръл промърмори нещо, после се обърна с тениска и джинси в ръце.

— Така е — отвърна достатъчно спокойно. — Оставиха я на мен, явно поради определени причини. Ние предизвикваме някого, Мат. Правим го нервен и нетърпелив. И той много иска да ме уплаши.

Мат я загледа. Беше малка и тъничка, с дрехите в ръце, притиснати към голото й тяло, обляно от луната. В този момент изглеждаше готова да отмъсти за себе си.

— Добре, партньоре — отговори той, като свали крака от леглото. — Когато открием кой го е направил, ще ти позволя няколко рунда. Междувременно, можеш да си припомниш, че в блатото има змии. И те не са мъртви като тази в кутията.

Знаеше, че е жесток, но трябваше. Това беше целта му. Ала когато видя как тя стисна с пръсти тениската, прокле идеята си да я сплаши.

— Няма да гледам. Ти по-добре се облечи — подхвърли Лоръл, стисна зъби и започна да се облича.

— Упорита, твърдоглава и инатлива — започна ядосано Мат.

— Точно така — съгласи се тя и нахлузи тениската през глава. — Но не и глупава. Който е сложил тази кутия пред вратата ми, е имал за цел да ме откаже. Това е работа или на Брюстър Или на Трулейн — добави след секунда Лоръл. — Ако някой иска аз да се откажа, значи има причини. А причините могат да бъдат само в блатото.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Мат. — Ала това не означава, че се налага да дойдеш с мен.

— Ако позволя някой да ме уплаши по този начин, ще трябва да захвърля значката си на репортер. Никой и нищо не е в състояние да ме постави в подобно положение. — Тя го изгледа дълго, след което повтори натъртено. — Никой.