Нора Робъртс - Партньори

Възнамеряваше да я притежава, макар че нейната невинност го караше да предприеме по-традиционно ухажване покана за вечеря, свещи, нежна музика, ласки. Мат почувства как кръвта му кипна и изруга. Надяваше се да запази самообладание, когато трябваше. Да, смяташе да я има, въпреки разликата в произхода им. Вече беше проправил пътя си, преминал бе през много врати и препятствия. Сега искаше да бъде сигурен, че късметът няма да му изневери.

Той щеше да я има.

Пъхна ръце в джобовете и се запъти към банята да вземе един душ. И тогава я чу да вика.

Много по-късно щеше да се връща към този момент и да се опитва да си спомни какво точно се беше случило. Не си спомняше как бе изхвърчал от своя апартамент и бе хукнал към нейния. Спомняше си само, че я чува да пищи отново и отново, но не си спомняше, че бе чукал на вратата й и накрая я бе разбил. Това, което винаги щеше да си спомня, беше Лоръл, замръзнала с ръце на гърлото, с лице като порцеланова статуетка и с ужасени очи.

— Лоръл! — Мат я сграбчи, завъртя я и я притисна в ръцете си, докато тя стоеше неподвижна като статуя. — Какво има? Защо пищиш?

Чувстваше лудия пулс на сърцето й. Нима беше възможно едно сърце да бие толкова бързо? Кожата й бе леденостудена и влажна, ала Лоръл не трепереше. Все още не.

— Кутията — прошепна едва чуто тя. — В кутията.

Като я държеше с една ръка, той се обърна и видя кутията, отворена върху масата. От устата му се изплъзна проклятие, когато видя какво лежи вътре в нея.

— Всичко е наред, Лоръл, спокойно. Мъртва е, няма да ти направи нищо. — Тялото му се напрегна от ярост, когато вдигна мъртвата змия от кутията. — Нищо не може да ти стори — повтори Мат, като се обърна към нея. Лоръл стоеше като закована и без да мигне, гледаше тялото на змията в ръката му. По челото й блестяха капчици пот. Можеше да чуе затрудненото й дишане през полуотворените й устни.

— Мат, моля те.

Без да каже нито дума, той затвори кутията и я изнесе от апартамента. Върна се след двадесет секунди и я намери да хлипа седнала, с ръце върху масата и наведена глава. Не каза нищо, само я взе на ръце и я занесе до дивана, люлеейки я като бебе. После тя започна неудържимо да трепери.

Пет минути, десет минути Мат я държа на ръце, без да продума. Само я притискаше нежно, докато Лоръл хълцаше на рамото му. Изглеждаше така мъничка и нежна. Дори когато бе видял онази уязвимост в очите й, не беше си представял, че може да бъде така беззащитна, без никакъв намек за защита срещу каквото й да било и когото и да било. Докато я държеше, той си обеща, че когато открие кой бе изпратил кутията, щеше да го накара да си плати за това.

В безопасност. Лоръл знаеше, че е в безопасност, въпреки че страхът продължаваше да сковава крайниците й и да свива сърцето й. Този ужасен, безумен страх, който не можеше да бъде описан с думи, а само преживян. Чувстваше ударите на сърцето му до ухото си. Усещаше топлата му плът. Мат я държеше здраво и светът повече не беше враждебен. Всичко си бе дошло отново на мястото.

— Извинявай — успя да продума тя, ала продължи да се притиска към него.

— Няма за какво — той целуна косата й и я погали.

— Винаги става така. Веднъж ме е хапала змия. Дори не си спомням какво точно е станало, но не мога, просто не мога…

— Всичко е наред. Забрави, не мисли повече за това. — Треперенето й почти беше спряло. Можеше да почувства само редки спазми, които преминаваха по тялото й. Кожата й беше влажна от сълзите. Мат искаше да й помогне да забрави. Искаше също така да пипне този, който си бе направил тази лоша шега. Или може би не беше шега, а нещо по-сериозно?

— Ще ти сипя малко бренди.

— Не. — Каза го много бързо, а ръцете й, които бяха на гърдите му, се свиха в юмруци. — Подръж ме още малко така — прошепна Лоръл, като ненавиждаше слабостта си. Нуждаеше се от неговата сила.

— Колкото искаш — отговори той и чу въздишката й. Минутите минаваха, дълги и тихи, и Мат си помисли, че е заспала. Дишането й се успокои, пулсът й се изравни и забави, а кожата й възвърна топлината си. Знаеше, че ако се нуждае от него, би могъл да я държи така дни наред.

— Мат — произнесе името му с въздишка и отдръпна малко глава, за да го погледне. Очите й все още бяха уплашени, а кожата бледа. Той с усилие потисна вълната от чувства, която го обзе, и се пребори със себе си, да не я притисне още по-силно към гърдите си. — Не си отивай.

— Няма. — Усмихна се и прокара пръст по брадичката й. Лицето й още беше влажно от сълзите. — Няма да си ходя.