Нора Робъртс - Партньори

Тя го загледа, докато в главата й се въртяха идеи, въпроси и отговори.

— Може би не иска да се разкрие, за да не надуши Луис следите й.

— Петдесет хиляди долара си заслужават куража да го направиш.

— Не мога да видя връзката. Какво ще постигнеш по случая на Ан, като се ровиш в работите на Елиз?

Очите му бяха спокойни и ясни.

— Напротив, опитай Лоръл — изглежда много бледа, като сутринта, помисли си той. — Я поразмърдай мозъчето си — предложи рязко Мат. — Засега най-добре да се съсредоточим и да помислим какво имаме да правим довечера. Хайде да отидем вкъщи. Може да си починем малко, преди да предприемем каквито и да било действия.

— Добре. — Не искаше да спори и въпреки че беше проява на страхливост, не искаше и да мисли за това, което й беше предложил. Достатъчно й се събра за днес. Ако трябваше да се пребори с емоциите си, то за това й трябваше време.

По пътя към къщи Мат говори за най-различни неща, които нямаха нищо общо със случая. Това я разтовари. Той много умееше да води лек, неангажиращ разговор, за да прикрие мислите и чувствата си. Това бе едно от най-добрите му професионални оръжия и защитни средства. Ако беше ядосан от факта, че Лоръл машинално защити Луис, не го показа. Ако се опитваше да я накара да мисли за съвсем други неща, несвързани с Луис Трулейн, правеше го ловко и ненатрапчиво. Гласът му бе спокоен, успокояващ. Мат караше плавно, но мускулите му бяха напрегнати.

— Да си подремна малко ми звучи като музика небесна — забеляза Лоръл, когато оставиха колата на паркинга. — Последните два дни бяха много дълги и изморителни.

Цялата година беше такава, помисли си той, ала отвърна на глас:

— Очертава се същата нощ.

Тя му се усмихна за пръв път, откакто напуснаха сградата на вестника.

— Кога предлагаш да тръгнем за нашето сафари?

— Според мен полунощ с най-подходящия час. — Мат докосна косата й, докато изкачваха стълбите.

— Доколкото знам, чесънът не действа срещу духове, нали? — усмихна се Лоръл. — Нито сребърни куршуми, нито дървени колове. Какво действа тогава?

— Здравият разум. — Тя въздъхна.

— Колко прозаично! Никаква романтика! — На края на стълбата Мат спря и се усмихна.

— Да се обзаложим ли?

Лоръл се засмя, наведе се и вдигна от пода пред вратата си увита в луксозна хартия кутия.

— Не си спомням да съм поръчвала нещо.

— От Джери е, без съмнение. — Тя се опита да не го гледа.

— В полунощ, Бейтс — напомни му Лоръл, потърси ключовете в чантата си и отвори вратата на апартамента си. Обърна се и го погледна, след което затвори под носа му.

Усмивката му повехна, когато тръгна към своя апартамент. Тази жена го подлудяваше. И сигурно беше сляпа да не го види, помисли си той, докато пъхаше ключа в ключалката. Може би беше прекалено предпазлив. Когато влезе в кухнята, измъкна ризата през главата си и я захвърли. И отново си помисли, че му бяха трябвали цели седмици, за да осъзнае факта, че се бе влюбил още в мига, в който тя вдигна зелените си очи и го погледна.

Всъщност, каза си Мат, това беше невъзможно. Така, както бе невъзможно да загуби ума си пред малката снимка в рамка, която Кърт държеше на общото им бюро в стаята в колежа.

— Това е сестра ми — беше казал Кърт по своя особен замечтан начин. — През лятото чете коректури във вестника на баща ми. Иска да става журналистка. Ти знаеш повече за тези неща от мен, нали?

Мат изобщо не го чу какво казва, тъй като се опитваше да успокои дишането си. Той беше в по-горен курс в колежа, вече бе видял и преодолял повече неща, отколкото някои хора през целия си живот. А ето че стоеше като онемял с риза, наполовина измъкната през главата му, а самата му глава се въртеше от снимката на едно момиченце на не повече от петнадесет години. Невъзможно!

Мат отвори хладилника, взе бутилката портокалов сок и отпи направо от нея.

Беше се справил или поне си мислеше, че се бе справил с това. Ала когато след години Уилям Армънд му писа, споменавайки старото приятелство на сина си с него и тяхната колежанска дружба, и му предложи работа в „Хералд“, Мат нито за секунда не се поколеба. Събра багажа си и тръгна за Ню Орлийнс. И нямаше смисъл да се запитва защо.

Може би щеше да му бъде от полза, помисли си той, докато хвърляше празната бутилка в коша за смет, ако беше открил, че зад красивото лице се, криеше една празноглавка. Или пък кокетна, сладникава и разглезена мацка. Може би щеше да бъде по-добре, ако не бе седял цяла година на бюрото срещу нейното с мисълта, че тя бе всичко, което искаше на света.