Нора Робъртс - Партньори

— Странно. — Мат наблюдаваше как Брюстър върти молива между пръстите си. — Вашето име е едно от малкото имена, споменати от Ан в писмата до сестра й.

В този миг се чу звук. Брюстър счупи молива.

— Не разбирам за какво говорите.

— Ан е писала на сестра си за вас. — Мат не сваляше очи от него. Наблюдаваше го с очакване, дебнеше го като хрътка. — А сестра й не вярва, че смъртта на Ан е била нещастен случай.

Мат забеляза как адамовата ябълка на Брюстър подскочи нервно, когато преглътна.

— Тя умря от ухапване на змия.

— В блатото — добави Лоръл, заинтригувана от явното му объркване и от обзелата го ярост. — Знаехте ли, че се страхува до смърт от блатото, господин Брюстър?

Той я погледна сърдито. Мускулите на Мат се напрегнаха.

— Откъде мога да знам? — попита Брюстър. — Как бих могъл да знам?

— Как мислите, защо е отишла на място, от което толкова много се е страхувала?

— Може би не е могла да издържа повече да я държат заключена — извика той. — Може би е искала да избяга, без значение къде и как.

— Заключена ли? — повтори изненадано Лоръл, като пренебрегна мъчителното свиване па стомаха си. — Искате да кажете, че Луис е държал Ан заключена като затворничка?

— А как другояче бихте го нарекли вие? — отвърна яростно Брюстър. Ръцете му въртяха двете счупени парчета от молива. — Ден след ден, месец след месец, без да види никого освен прислугата и мъжа, който следи всяка нейна стъпка и движение. Не е правила нищо, без предварително да го попита. Не е излизала нито крачка извън вратата без него.

— Беше ли нещастна? — попита Лоръл. — Каза ли ви, че е нещастна?

— Би трябвало да е. — Нейтън се облегна на стола. — Трулейн я третираше като дъщеря, а не като жена. Тя се нуждаеше от някой, който да се отнася с нея като с жена.

— Например вие? — попита тихо Мат.

Лоръл преглътна. Брюстър взе да диша тежко. Темпераментът, за който Мат само предполагаше, че съществува, просто излезе на воля. Сигурно полагаше много усилия, за да се сдържа. И според Мат не винаги успяваше.

— Аз я желаех — отговори грубо Брюстър. — Още от първия път, когато я видях на моравата, обляна от слънцето. Тя принадлежеше на слънцето. Исках я, обичах я по начин, който Трулейн трудно би разбрал.

— А тя обичаше ли ви?

Краткият въпрос на Мат предизвика червенина по лицето на Брюстър.

— Тя щеше да го напусне. Не можеше да остане вечно там, заключена в онзи паметник.

— И да дойде при вас?

— Рано или късно. — Очите, с които погледна Лоръл, бяха проникващи, изпълнени със страстни чувства. — Казах й, че не може да остане вечно затворена там. Че ще й помогна да се измъкне. Казах й, че ще бъде по-добре да е мъртва, отколкото…

— По-добре мъртва, отколкото да живее с Луис — довърши Лоръл вместо него. В стаята се чуваше само учестеното дишане на Брюстър.

— Сигурно ви е било много трудно — продължи невъзмутимо Мат. — Да обичате съпругата на работодателя си. Да не можете да я виждате и да й кажете какво чувствате.

— Ан знаеше какво чувствам — отвърна Брюстър. Но какво значение има това сега? Тя с мъртва. Къщата я уби. Той я уби. — Мъжът ги погледна с пламтящи очи. — Напишете го във вашия вестник.

— Вие смятате, че Луис Трулейн е убил жена си? — Мат погледна как Брюстър хвърли остатъците от молива върху бюрото си.

— Все едно, че е държал пушката до главата й. Тя си отиде — прошепна той. — Най-накрая си отиде от него, ала не дойде при мен. — Ръцете му се свиха в юмруци. — А сега ме оставете сам.

Лоръл не можа да се отпусне дори когато излязоха навън, на слънце.

— Това е един тъжен човек — прошепна тя.

— И който изобщо не го крие.

Лоръл потръпна, после се намести удобно на седалката.

— Мога да разбера защо Ан се е чувствала нервна в негово присъствие.

Мат сви ръцете си в шепа, за да запази огънчето от клечката кибрит, докато палеше цигара.

— Я ми обясни някои типично женски основни реакции.

— Ами той е страстен, жизнен и достатъчно първичен, за да очарова. — Тя тръсна глава, като се загледа през прозореца. — За някои жени това може да бъде неустоимо, защото крие опасности. Жена като Ан сигурно е видяла в него един от своите тъмни затвори и е решила да стои далеч. — С кратък смях Лоръл оправи косата си с ръка. — Не съм психиатър, Мат, но мисля, че определени жени биха били привлечени от мъж като Брюстър. Ан Трулейн обаче не е била от тях. — Лоръл въздъхна и се обърна към него. — Сега е мой ред да напиша сценария.

— Моля, нека го чуем.