Нора Робъртс - Партньори

— Не. — Той вдъхна аромата на косите й. — Трябва да се борим със загубите по един или друг начин.

Мат беше прав, разбира се. Ала все още я болеше. Лоръл не каза нищо, а остана с буза, подпряна на рамото му, докато ръцете му галеха косите й. Тялото му беше твърдо и силно, а сърцето му биеше спокойно. Можеше да се отпусне сега, ето тук, на предната седалка на колата, където слънцето грееше и птиците пееха волно, прелитайки от дърво на дърво.

— Не ти ли казах да не бъдеш мил с мен? — прошепна Лоръл.

Той вдигна главата й и я погледна. Сега очите му бяха напрегнати. Пръстите му обхванаха лицето й. Когато тя отвори устни, Мат се наведе над тях.

— Мълчи — прошепна той, преди да притисне своите устни към нейните.

Този път целувката му не беше нито лека, нито внимателна. Лоръл почувства разочарование и се зачуди защо. Не го разбра. Но изпита желание, на което не можеше да устои. Тялото й сякаш се втечни. Всяка кост, всеки мускул в него се предадоха на това, от което се нуждаеха и двамата. Желанието да се притежават, осъзна тя. То просто ги изгаряше. И винаги е било. Колкото повече му се противопоставяше, колкото повече го отхвърляше, толкова по-силно ставаше то, докато не я победи. Необходимостта от храна, въздух, топлина беше просто незначителна в сравнение с нуждата, която я изпълваше в момента. Ако беше изкушена, то не бе от целувки или думи, а от чувства, които се бяха освободили и излезли на воля преди да успее да се пребори с тях.

— Мат! — Тя отпусна глава на рамото му и се опита да успокои дишането си. — Това не е, не съм готова за това.

Изгарящ от желание и нетърпение, той отново придърпа главата й.

— Ще бъдеш.

— Не знам. — Лоръл притисна ръце към кръста му, в желанието си да я разбере. — Казах ти, че ме притесняваш. Никога преди не съм желала толкова мъж, ала не очаквах, че това ще бъдеш ти.

— Но ето че съм. — Мат отново я притисна към себе си. — Ще трябва да свикнеш с мисълта. — Изражението му бавно се промени. — Никога не си искала мъж? — повтори той. — Никого? Не си ли била никога с мъж?

— Казах, че не съм искала никого. Аз не правя неща, които не искам.

Девствена? Мили Боже! Ами сега, помисли си Мат. Защо не беше го почувствал, нито предположил? Постепенно отпусна прегръдката си. Лоръл се освободи.

— Това променя нещата, нали? — прошепна той. Извади цигара от пакета, докато тя смутено се наместваше на седалката до него. — Да, това наистина променя нещата — повтори тихо Мат. — Ала аз ще бъда твой любовник, Лорилай. Рано или късно.

— От всички лоши черти нахалството…

— За него ще говорим по-късно — прекъсна я той и издуха дима. Тя сякаш се чувства по-уверена, помисли си разсеяно Мат. А той се почувства като вързан. Най-добре щеше да бъде, ако оставеше време и на двамата, за да помислят. — Нека да ти изложа няколко свои теории за Ан Трулейн.

Запали колата, докато Лоръл се мъчеше да превъзмогне възбудата си и да си спомни приоритетите. Историята, разбира се, каза си тя. Случаят на първо място. За онова Другото, щяха да говорят по-късно.

— Хайде, казвай.

Мат караше бързо, като потискаше с усилие желанието, което стягаше стомаха му.

— Луис се оженва за Ан Трулейн, защото прилича страшно много на първата му жена.

— О, моля те.

— Остави ме да свърша. Дали я е обичал или не, не е важно. След като се оженват, той я завежда в Херитидж Оук и я затваря там, далеч от хората. И по-точно от мъжете. Луис не й е вярвал.

— Бил е излъган и наранен преди. И то по възможно най-жестокия начин.

— Именно. — Мат изхвърли цигарата през прозореца. — Бил е обзет от маниакалната идея, че тя може да си намери някой по-млад от него мъж. Бил е много ревнив. Ами ако Ан се е възпротивила? Или ако наистина му е дала причина да се съмнява в нейната вярност?

— Предполагаш, че Луис е убил Ан, защото е мислил, че е излъгала доверието му? — Не й хареса тръпката, която премина по кожата й. Лоръл се обърна към него. — Това е смешно. Той не може да убие никого.

— Откъде знаеш какво може и какво не? — отвърна ядосано Мат. Ти не познаваш мъжа, който днес дойде в приемната.

Да, така беше. Тя не познаваше този Луис и от това я заболя.

— Теорията ти куца — не се предаде Лоръл. — Припомни си часовете. Ан е умряла между два и четири, а Луис е събудил персонала в къщата между два и три.

— Имал е достатъчно време да я завлече в блатото преди два — забеляза Мат. — Може би не е възнамерявал да я убие. Може да е искал само да я наплаши, като я закара там и я остави сама в тъмното.