Нора Робъртс - Партньори

Лоръл се усмихна с надеждата топлинката да се завърне в очите му.

— Липсваше ми.

Ала очите му останаха празни, а ръката му се отпусна някак си безнадеждно и отчаяно. Лоръл почувства напрежението му преди своето собствено.

— Луис, това е мой колега и партньор, Матю Бейтс. — Очите на Луис се плъзнаха по лицето на Мат и сякаш още повече охладняха.

— Струва ми се, че съм ви виждал и преди.

— Малко чай, Луис? — Мариън посегна към чайника.

— Не. — Гласът му беше груб, но Мариън не издаде нито звук, не направи дори гримаса, а само леко стисна устни. Никой от двамата мъже не забеляза, че тя не откъсва очи от Лоръл. — Не сме тук да пием чай и да ядем кейк, нали, Лоръл? — промърмори Луис, преди да прекоси стаята и да застане пред празната камина. Над нея висеше портрет на майка му, изпълнен с маслени бои. Лоръл помнеше много добре тази картина. Висеше там от години, освен за краткия период, когато портретът на Елиз Трулейн беше на негово място.

— Защо не преминем направо към въпроса? — предложи Луис. Съгласих се да се срещна с теб и господин Бейтс, за да сложа край на слуховете, които разпространява Сюзан. — Той изгледа дълго Лоръл. — Хайде, задавай въпросите си. Имам отговор за всички.

— Луис — подзе тя, с намерението да каже нещо успокоително, ала погледът на Мат я възпря, — Извинявай, че нахлухме по този начин. Наистина извинявай.

— Не е необходимо да се извиняваш. — Луис извади тънка пура, огледа я за миг и я запали. — Нищо не остава такова, каквото е било. Прави това, което трябва да правиш.

Лоръл почувства как стомахът й се свива от мъка и съжаление. В него все още имаше много сила. Онази сила, която бе почувствала като дете. Тя го бе накарала да поеме управлението на многомилионната фирма на баща си още преди да бе завършил колежа. Това му бе дало възможност да очарова младото момиче, така че жената все още не можеше да го забрави. Но сега тази сила беше много студена. Ледена. Лоръл стоеше в средата на приемната, а пропастта между спомените и днешния ден ставаше все по-голяма.

— Сюзан е сигурна, че Ан никога не би излязла и отишла в блатото сама — започна тя, като предварително знаеше, че началото бе лошо. — Сюзан твърди, че Ан е изпитвала ужас от тъмнината, и в писмата, които е писала на сестра си, се е чувствал страх от това място.

— И смята, че Ан е била накарана насила да отиде там — довърши Луис. — Вече знам всичко това, Лоръл.

Тя беше журналистка, имаше задача. Трябваше да не го забравя.

— Страхуваше ли се Ан от блатото, Луис?

Той дръпна от пурата си и я погледна през дима.

— Да. Ала явно е отишла, защото умря там.

— Защо е отишла?

— Може би, за да ми угоди. — Луис изтръска пурата в камината. — Започна да се чувства глупаво поради страха, който я измъчваше от детството й. Когато аз бях с нея — продължи тихо той, — тя дори се съгласяваше лампата в хола да не свети през нощта. — Неочаквано вдигна глава по оня предизвикателен начин, който Лоръл помнеше от дете. — Историите за духове в блатото я караха да си въобразява какво ли не. Аз се дразнех — дръпна още веднъж от пурата. — А тя имаше нужда от моето одобрение.

— Значи мислиш, че е станала посред нощ и е отишла в блатото по нощница само и само за да ти достави удоволствие? — попита Лоръл и приближи една стъпка.

— Да, защото в това има повече смисъл, отколкото в твърдението, че някой е влязъл, хванал я и я завлякъл насила в блатото, без аз или прислугата да чуем нито звук. — Луис отново я погледна хладно и строго. — Предполагам, че си чела полицейското досие.

— Да. — Лоръл навлажни устни, спомнила си снимката в него. — Да.

— Значи няма смисъл да ти разказвам.

— Жена ви имаше ли проблеми със съня? — неочаквано се намеси Мат и забеляза как един мускул трепна в челюстта на Луис.

— Понякога. Всъщност винаги, когато работех. — Той погледна над главата на Мат през прозореца навън. — Мислеше, че вижда светлинки в блатото.

— Друг някой виждал ли ги е?

Устните на Луис се разтегнаха в нещо като усмивка.

— Много хора твърдят подобно нещо от години. Обикновено когато са били по-дълго време в компанията на бутилка уиски.

— Господин Бейтс — прекъсна го Мариън, — Ан се страхуваше от блатото, но в същото време беше очарована и привлечена от него. Не е необикновено човек да бъде очарован от нещо, от което се страхува. Тя беше очарована от легендата. Проблемът или по-точно нашата грешка — поправи се бавно тя, — бе, че никой от нас не го приемаше сериозно. Ан беше толкова млада. Вероятно ако бяхме настояли да отиде през деня, тя нямаше да реши да отиде през нощта.