Нора Робъртс - Партньори

— Много си упорит, Бейтс.

— Така е. — Той вдигна чукчето и почука на вратата от хондураски махагон.

Една висока, слаба жена отвори вратата. След като погледна бегло Мат, очите й се спряха върху Лоръл.

— Малката госпожица Лоръл — промърмори тя и разтвори и двете си ръце.

— Бини, толкова се радвам да те видя отново!

Бяха минали почти десет години, откакто бе видяла за последен път Джоузефин Бинефорд, икономката на семейство Трулейн. Но според Лоръл тя изобщо не беше се променила. Все така носеше косата си свита на малко кокче на тила и въпреки че беше посивяла и може би по лицето й имаше повече бръчки, Лоръл не ги забелязваше.

— Малката госпожица Лоръл — повтори Бини. Каква красива дама сте сега! И коленете ви вече не са ожулени?

— Не. — С усмивка Лоръл се наведе да я целуне по бузата. Миришеше на люляк и нишесте. — Изглеждаш същата, Бини.

— Все още сте много млада, за да знаете как лети времето. — Като пристъпи вътре, тя ги покани да я последват и затвори вратата, с което спря притока на слънце и топлина. Ще съобщя на госпожица Мариън, че сте тук. Колената й бяха сковани от артрит и трудно вървеше, но ги заведе в приемната. Revenez bientot — промърмори тя към Лоръл. Cette maison abesoinde jaunesse. — Обърна се и тръгна по стълбите.

— Какво каза? — попита я Мат, докато гледаше след нея.

— Просто да се върна скоро. — Тя скръсти ръце. — Каза също, че къщата се нуждае от млади хора. — Лоръл прекоси приемната.

Ако хората се променяха, помисли си тя за думите на Мат, то къщата си оставаше същата. Стаята не беше се променила и сигурно е била такава и в началото на века. Слънцето надничаше през високите прозорци и осветяваше махагоновите маси, като им придаваше наситен червен нюанс. То проблясваше по повърхността на кристалната ваза, която някоя старовремска булка бе получила в сватбения си ден. Галеше нежно като любовник порцелановата жена, обречена на вечността в един безкраен валс.

Мат наблюдаваше дългото й, мълчаливо оглеждане на стаята. Играта и смяната на чувства върху лицето й го накараха да се почувства объркан. Обзе го ревност, сетне желание. Как можеше да я накара да се обърне към него и да го приеме, когато толкова голяма част от живота й беше свързана с миналото.

— Спомените са хубави малки нещица — рече хладно той. — Дотогава, докато не престанеш да пренебрегваш настоящето, за да си поиграеш с тях.

Искаше да я ядоса, защото винаги му беше по-лесно да се справи с нея, когато бе ядосана. Вместо това обаче Лоръл се обърна, очите й бяха меки, а лицето объркано.

— А ти нямаш ли спомени, Мат? — попита тихо тя. — Някои от онези малки хубави нещица?

Той си помисли за падналия, протекъл таван и студения под, и за чинията, която никога не съдържаше достатъчно храна. Спомни си за жената, която кашляше, непрекъснато кашляше в леглото, изтощавайки и без това изтощените си дробове. И си спомни за обещанието, което си бе дал. Да се измъкне оттам и да измъкне и жената със себе си. Успя да изпълни само първата част от това обещание.

— Да, имам — отвърна намръщено Мат. — Ала предпочитам настоящето.

Лоръл почувства нещо скрито под горчивината в думите му. Някаква уязвимост. Машинално протегна ръка към него.

— Мат.

Не искам по този начин, каза си той. Няма да я спечеля, като предизвиквам в нея съчувствие. Затова взе ръката й, но я поднесе към устните си.

— Животът е една смешна въртележка, в която всички се въртим, Лорилай. Винаги съм смятал, че създаването на спомени е по-важно нещо от възкресяването им.

Тя отдръпна ръката си.

— Нямаш намерение да ме посветиш в твоите, така ли?

— Не. — Мат прекара ръка през косата й. — Нека да се съсредоточим върху днешния ден.

Кой знае защо се почувства засегната. Затова се отдръпна от него.

— Няма днешен ден, без да е имало вчерашен.

— По дяволите, Лоръл…

— Лоръл, извинявай, че те накарах да чакаш. — Мариън сякаш се плъзгаше по пода, така, както само една потомствена аристократка може да върви. Носеше пастелна романтична рокля, която плуваше около тялото й при всяка стъпка. Когато Лоръл взе ръцете й, тънки и меки, си помисли как може някой да бъде толкова студено красив. Мариън беше почти на четиридесет години, но кожата й бе безупречна, а фигурата й бе изящна. Ароматът, който се излъчваше от нея, беше мек, като ръцете, като косата, като очите.

— Мариън, изглеждаш чудесно.

— Много си мила. — Мариън стисна ръцете й, преди да ги пусне. — Не съм те виждала от онази благотворителна среща преди два месеца. Беше ми странно да те възприема с молив и бележник в ръце. Доволна ли си от кариерата си?