Нора Робъртс - Партньори

Лоръл пламна при тези думи, после си каза, че го мрази, защото беше прав.

— Хайде да вървим! — предложи тя.

— Лоръл — той взе ръката й. — Всъщност случаят няма значение — каза бързо Мат. — Не искам да бъдеш наранена.

Тя го изгледа втренчено, почувствала как защитните й сили я напускат. Внимание, опасност! Аз наистина съм в опасност, помисли си Лоръл.

— Помолих те да не бъдеш мил с мен — промърмори тя.

— Спокойно, по-късно ще бъда достатъчно лош, за компенсация. Това, което чувстваш към Луис…

— Няма нищо общо с нашата история — прекъсна го Лоръл, но съвсем не беше сигурна дали още говореха за случая, или за нещо друго. — Остави ме да се справя сама, Мат. Мога.

Той искаше да я притисне към себе си, защото имаше нужда от това.

— Добре — рече Мат. — Да вървим.

Ветрецът я освежи. Подухваше леко през прозореца, докато караха извън града. С облегната назад глава и затворени очи Лоръл слушаше разказа на Мат за посещението при баба й миналата вечер.

— От презрителната нотка в гласа ти мога да предположа, че не вярваш в духове, така ли?

— А нима ти вярваш? — Той се усмихна и я погледна бегло. Когато тя не отговори, намали малко скоростта и я погледна по-внимателно. — Лоръл?

Тя сви рамене, сетне оправи полата си.

— Нека само да ти припомня, че в моите вени тече креолска кръв Мат.

Не можеше да скрие усмивката си нито на устните, нито в гласа си.

— В духове, Лоръл? Ти чуваш ли се какво говориш?

— Това е от атмосферата — поправи го тя, сякаш се съгласи с нещо, което досега бе таила в себе си. — Била съм в блатата. Много е странно. Например има цветя на места, където изобщо не очакваш да ги видиш. Малки островчета, сини чапли, спокойна вода. — Лоръл се обърна на седалката си, така че вятърът хвана крайчетата на косата й и ги отвя навън. — Има също така плуващи пясъци, отвратителни малки буболечки, насекоми и змии. Сенки. — Тя се обърна и се загледа през прозореца. — Никога не ми е харесвало. Много е усойно. Има места, където никога не е прониквал слънчев лъч.

— Лоръл! — Мат спря колата пред входа на Херитидж Оук. — Ти отново се поддаваш на детските си спомени. Блатото си е най-обикновено място, като всички други места. Това е всичко.

— Мога само да ти кажа как се чувствам там. — Тя обърна глава и срещна очите му. — Или евентуално как се с чувствала Ан Трулейн.

— Добре. — Той реши да приеме обяснението й и направи маневра, за да премине между високите тухлени колони на портата. — Ала засега нека да се съсредоточим върху хората. — Покрай алеята се редяха огромни стари дъбове като стражи. Испанският мъх по тях ги превръщаше в сивозелени великани. Това не беше се променило, помисли си Лоръл. Нито пък къщата.

Тухлите й бяха остарели още преди тя да се роди. Имаше видими следи от времето, но те си бяха тук откакто се помнеше. Контурите на сградата бяха остри и чисти, не заоблени като на Промес д’Амур. Ала не по-малко красиви. Тухлите бяха опушено розови, балконите сиво-черни. Тяхната елегантност не се биеше ни най-малко с високомерието, която се излъчваше от къщата. Ако Лоръл мислеше за собственото си имение като за жена, то Херитидж Оук би могла да оприличи на мъж. Самоуверен и без възраст.

— Колко много време изтече — промърмори тя. През главата й преминаха емоции. Първо спомени. Рицарски турнири, чаени партита, копринени рокли и розови кейкове. Беше дете, когато за последен път беше мечтала тук.

Лоръл се обърна към Мат с въздишка и внезапно я обзе ново чувство. Не така приятно и нежно. Това бе действителността, изпълнена с болка и удоволствие. Това беше истината. Жестоката истина. Тя се обърна, отвори вратата и излезе.

Какво ми става, запита се Лоръл и си пое три пъти дълбоко дъх. Не можеше да го погледне и да не почувства желание да избяга. Или да го докосне. Физическото привличане не беше проблем. Беше успяла да потиска подобни чувства с години. Беше се научила на това. Тук имаше нещо друго, с което нямаше да може да се справи така лесно. Но трябваше, каза си тя, както трябваше да се справи и с чувствата си към фамилията Трулейн.

— Мат, нека аз да се оправя. — Малко по-спокойна, вървеше до него към голямата бяла врата. — Познавам Луис и Мариън.

— Познавала си ги — поправи я той. Не беше пропуснал да забележи начина, по който бе погледнала къщата. Нито начина, по който погледна към него. — Хората имат лекомисления навик да се променят. Не мога да ти обещая нищо, ала няма да те прекъсвам, докато не се наложи.