Нора Робъртс - Партньори

— Виждали ли сте някога Ан Трулейн?

— Не. Луис беше прекалено затворен и освен това чувствах, че по отношение на нея има право. — Тя въздъхна и откъсна цвета на една азалия. — Планираха да направят голям прием през септември. Мариън ми каза, че ще бъде огромно тържество, с което имат намерение да представят Ан на обществото на Ню Орлийнс. Каза също така, че бедното дете било разкъсвано между вълнението и страха от подобно събитие. Идеята била едва ли не ужасяваща за нея. Признавам си, че много исках да се запозная с нея. Казват, че приличала на Елиз.

— Кой казва? — попита неочаквано Мат.

— Прислугата. Бог да ги благослови. — Оливия се обърна към къщата, може би си спомняше времето, когато се бе разхождала и тичала в градината с часове. — Ако искам да разбера какво става в Херитидж Оук, питам моята готвачка, която ми казва какво й е разправила тяхната готвачка. — Тя въздъхна удовлетворено. — Винаги съм обичала шпионажа.

— А Вие спомняте ли си как изглеждаше Елиз Трулейн?

— Естествено. Че моята памет е два пъти по-стара от твоята. — Оливия се разсмя като младо момиче, което изобщо не съжалява за изминалите години. — Дори повече.

Въпреки че бръчките й личаха, на лунна светлина лицето й беше красиво. Ръката в неговата бе суха. Ала силна.

— Мис Оливия, къде ще намеря някоя като вас?

— Точно под носа ти е, янки! — Тя седна бавно на стола си с тих звук на задоволство. — А, ето че идва Сюзан. — Посочи към жената, която бе застанала на вратата на градината и явно се колебаеше. — Бедното дете — обърна се Оливия към Мат. Все още е напълно объркано. — Е, как ти харесаха моите дневници?

— Те са наистина колоритни. Вие сте имали как да се изразя — зачуди се Сюзан. — Много пълноценен живот, госпожо Армънд.

Оливия изпадна в бурен смях.

— Я не ме разсмивай, дете. Пълноценен живот! Че аз плувах и се наслаждавах на всяка минута от него.

— Нещо за пиене, Сюзан? — Мат я придружи до стола.

— Не, благодаря. Лоръл не е ли с вас?

— Не обичам да бъда с нея, когато ухажвам Оливия — отвърна той и му стана приятно, като видя усмивката й. — Така и така съм тук, чудя се дали можете да си спомните някое от имената, които Ан може би е споменавала в писмата си. Нещо необикновено или нещо, което да ви се е сторило необичайно?

Сюзан вдигна ръце, после ги отпусна.

— Тя пишеше главно за Луис, за къщата и за Мариън, разбира се. Много обичаше Мариън. Пишеше и за прислугата, за Бини, за някаква местна жена, която чистела къщата. — Сюзан се замисли, като се мъчеше да си спомни повече подробности. — Имах чувството, че не се възприема като господарка. Беше объркана от това, да има прислужници.

— Да е споменавала за някой извън семейството?

— Всъщност мисля, че не познаваше никой друг. А, един от счетоводителите на Луис, Нейтън Брюстър. Споменаваше го няколко пъти. Мисля, че е ходил в къщата, за да оправя сметките с Луис. Притеснявала се от него. — Сюзан отново се усмихна, но този път тъжно. — Ан беше много срамежлива и мъжете винаги я притесняваха. Луис беше различен. Той я учеше да язди.

— Нейтън Брюстър — промърмори Оливия. — Чувала съм го. Умно момче. На твоята възраст, Мат. Сигурно има неприятен характер. Едва не уби човек преди няколко години. Мъжът бил прекалено близък със сестра му.

— Има ли нещо, което да не знаете, мис Оливия?

— Не. — Тя се засмя и му подаде празната си чаша.

Мат отиде да я напълни.

— Сюзан, имаш ли снимка на Ан?

— Да, искате ли я?

— Бих искал да я видя.

Когато тя стана, за да донесе снимката, Мат подаде питието на Оливия.

— А знаете ли дали блатото на Херитидж Оук не е обитавано от духове?

— Не ставай смешен, Мат — отвърна Оливия. — Ние, креолите, разбираме свръхестественото много повече от вас, янките. Всички блата са обитавани от духове — добави съвършено спокойно тя, като отпи от уискито си. — А духовете в Херитидж Оук живеят там още отпреди войната.

Мат седна, без да пита за коя война става дума, защото знаеше, че има само една война, която според Оливия Армънд заслужаваше да бъде споменавана. Войната между Севера и Юга. Сети се, че Лоръл се държеше по абсолютно същия начин.

— Разкажете ми, моля ви.

— Една от жените от рода Трулейн имала любовник и се срещала с него там. Много неудобно място за прелюбодеяние, ако питаш мен — добави практично тя, при което Мат се разсмя. — Когато мъжът й ги хванал, застрелял и двамата. Пушката и до ден днешен стои във витрина в библиотеката им. После хвърлил телата в плуващите пясъци. Казват, че от тогава нощем се виждат светлинки, които се движат и понякога се чува женски плач. Много романтично.