Нора Робъртс - Партньори

И като се наруга наум, той отвори вратата и внимателно, ала твърдо я затвори зад себе си.

— Дяволите да те вземат, Бейтс!

Лоръл стоеше пред огледалото в банята и гледаше бледото си лице, докато в главата й биеха хиляда чука. Защо този проклет Бейтс беше прав! Като грабна шишенцето с аспирин, тя тръшна вратичката на шкафчето за лекарства. Това обаче предизвика само болезнено ехо в главата й, поради което Лоръл простена.

Знаеше, че няма да умре от това главоболие, ала й беше неприятно. Само че си го заслужаваше. След като изпи два аспирина, седна и хвана главата си с две ръце. Всеки, който се налива с мартинита следобед, заслужаваше това, което в момента изпитваше бедната й глава. Никой не й беше виновен. Би могла да го преглътне все пак, ако този всезнайко Матю Бейтс не й го беше казал снощи. И беше абсолютно прав.

Разбира се, настроението й изобщо не се подобри, когато се сети какво последва след пиенето. Тя практически му се нахвърли. Направо му се самопредложи. Господи, каква глупачка! И той едва ли ще й позволи да го забрави някога. Сигурно винаги и по всякакъв повод ще й напомни за това падение. О, не! Ако ще, нека да я измъчва месеци наред. Защото си го заслужаваше, но Господи, нима можеше да забрави сладостта и удоволствието, което изпита: а това беше нещо уникално! Ако не беше го направила, нима сега щеше да седи и да иска отново да и се случи същото?

Е, не биваше да го прави. Като прекара и двете си ръце през косата, Лоръл заповяда на болката в главата си да спре. Не, тя нямаше да се влюби в Матю Бейтс и нямаше да се превърне в поредната влюбена идиотка. Можеше да бъде твърда, можеше да се държи на разстояние по време на разследването, което провеждаха заедно, а в личен план щеше да се държи на разстояние. Снощната си реакция щеше да обясни с голямото количество алкохол. Макар отлично да знаеше, че не бе вярно.

С въздишка Лоръл се обърна и тръгна към банята. Трябваше да направи нещо, и то смислено. Например да отрезви главата си. Ала когато посегна да пусне душа, ударите в главата й започнаха отново. Не, не бяха в главата, а на вратата. Този, който блъскаше, заслужава бавна и мъчителна смърт, реши тя, като отиваше да отвори.

— Добро утро, Лоръл. — Мат стоеше облегнат на рамката и й се усмихваше. Плъзна очи по късата й полупрозрачна нощница. — Много ми харесва дрешката ти.

Той беше напълно облечен, свеж и отпочинал. И явно нищо не го болеше. Тя се чувстваше така, сякаш беше преминала през пустиня, като по пътя бе яла само пясък.

— Успах се — промърмори недоволно Лоръл, после скръсти ръце и го изчака да отговори. Сигурно щеше да злорадства, какво друго можеше да се очаква.

— Пи ли кафе?

Очите й го проследиха, докато затваряше вратата. Може би нарочно отлагаше момента на злорадстване.

— Не.

— Ще ти направя — заяви Мат и се насочи към кухнята.

Тя го изгледа недоумяващо. Никакви забележки, никакво подсмихване, нищо, с което да покаже, че й се подиграва! Не може да бъде! Какво ставаше, по дяволите? Вече не знам как да се държа с него, помисли си Лоръл, след като отново се върна в банята и пусна душа.

Беше готова да се бие със зъби и нокти — мислеше си развеселен той, докато пълнеше кафеника. А всъщност това, което наистина искаше да направи, беше да се върне обратно в кревата и да заспи. Ама че женичка — рече си Мат. Прилича на баба си, няма що!

Мислите му се върнаха към предишната вечер. Тъй като знаеше, че по-добре изобщо да не си стои в къщи, защото само една тънка стеничка го делеше от Лоръл и изкушението беше голямо, той излезе и се качи в колата. Можеше да отвлече вниманието си от нея, като свършеше малко работа. Оливия Армънд сигурно знаеше много неща и мнението й за Трулейнови сигурно беше по-безпристрастно, отколкото това на внучката й.

Оливия го поздрави от терасата с поглед, изпълнен едновременно с удоволствие и подозрителност.

— Я виж ти, това се казва изненада. Вечерта винаги предлага повече възможности, нали?

— Мис Оливия! — Мат пое сбръчканата ръка и я целуна. Миришеше на жасмин. — Луд съм по вас.

— Всички бяха — отвърна тя със смях. — Седни и си сипи едно питие, Мат. Помири ли се вече с моята внучка?

— Донякъде — отвърна той, като си помисли за знойната жена, която бе държал в прегръдките си само преди няколко часа.

— Много си бавен, момче.

— Винаги съм смятал, че мъжът печели повече, когато огледа нещата от всички страни. — Мат й подаде питието и седна до нея.