Нора Робъртс - Партньори

Той я искаше. Толкова много, че чак го болеше. Прекалено много, за да бъде невинно. Тя беше всичко, което някога бе искал. Когато се притискаше към него, не съществуваха нито минало, нито бъдеще. Имаше само настояще. А то бе достатъчно за цял живот.

Как беше възможно съзнанието й да бе толкова замъглено, а тялото така живо и будно? Лоръл си мислеше, че просто усеща как кръвта преминава по вените й. Това ли бе търсила винаги? Тази луда, безразсъдна свобода? Ала тя й стигаше. Беше повече от онова, за което бе мечтала. Сега й беше трудно да го обясни, защото тялото й единствено и властно контролираше съзнанието й. И нищо друго не я интересуваше.

Със собственически и властен порив Лоръл отново зацелува устните на Мат. Струваше й се, че краката й от коленете надолу не съществуват.

Чу, че той измърмори нещо, преди да я притисне отново към себе си. После я отдръпна, докато тя го хвана за раменете, в знак на протест, а и за опора.

— Мат?

— Вратата — гласът му не беше спокоен, както и цялото му тяло. Направо бе загубил самообладание, даде си сметка Мат, докато отстраняваше Лоръл от себе си. — Има някой отвън, Лоръл. Най-добре отвори.

— Вратата ли? Чия врата? — изгледа го тя недоумяващо.

— Твоята. — На устните му се появи лека усмивка.

— О! — Лоръл се огледа из кухнята, сякаш за пръв път я виждаше. — И трябва да отворя?

Той отново я притисна към себе си. Обърканото й изражение го накара да я стисне за раменете. После внимателно я пусна и побутна.

— Да. — Все още напълно не на себе си, тя излезе от кухнята.

Беше отишъл твърде далеч, помисли си Мат. Почти щеше да я сложи на пода и да я обладае, като някой ненормален изнасилвач. Обърна се към свистящата кафеварка, като се колебаеше дали да е благодарен на онзи, който блъскаше но вратата, или да го убие.

Лоръл имаше чувството, че е плувала дълго време под вода и много бързо е излязла на повърхността. Пияна ли беше? Тя притисна с пръсти слепоочията си и стигна до вратата. Това, което мартинито бе започнало, Матю Бейтс бе довършил. Лоръл поклати главата си, която й тежеше като пълна с олово и отвори вратата.

— Лоръл, още малко и щях да си вървя! — Пред прага стоеше Джери Картие, облечен в костюм с жилетка и силно изненадан.

— О, ти ли си! — Кръвта й се бе поуспокоила, но алкохолът все още въртеше главата й. — Здравей, Джери.

Тъй като тя отстъпи назад и отвори по-широко вратата, той пристъпи и влезе.

— Какво правиш?

— Какво правя ли? — повтори Лоръл и, внезапно спомнила си какво правеше преди минута, въздъхна дълбоко. — Кафе, промърмори неуверено. Правех кафе.

— Пиеш прекалено много кафета, Лоръл. — Джери се обърна и затвори вратата. — Не е хубаво за нервите.

— Не е. — Тя си помисли за Мат. Допреди малко изобщо не бе осъзнавала, че има толкова много нерви. — Сигурно си прав. — Изведнъж се стегна, защото си представи какво щеше да каже Джери, ако разбереше, че бе пила и колко. Последното нещо, което й трябваше сега, бе една двадесетминутна лекция за вредата от алкохола. — Седни, Джери — покани го Лоръл с мисълта колко много й се искаше да си легне. Сама, на тъмно и тихо. Ако имаше късмет, ама много късмет, щеше да успее да прекоси стаята и да седне на дивана, без да се заклати. Тя направи една колеблива крачка.

— Защо не си готова?

Лоръл спря като закована. Той беше прав, разбира се, ала да пропълзи до дивана беше още по-лоша идея. Затова остана права.

— Готова за какво?

— За вечеря — отговори Джери, а веждите му се събраха изненадано.

— Здравей, Джери — Мат влезе в стаята с табла с димящо кафе в ръце.

Джери кръстоса крак връз крак.

— А, Мат?

След като остави внимателно таблата на масата, Мат небрежно отиде до Лоръл.

— Как си? — Порицавал ли си някое незаконно строителство напоследък? — Съвсем естествено той я хвана за лакътя и я заведе до дивана. Когато седна, тя му отправи благодарен поглед.

— Това не е в моята юрисдикция — отвърна Джери и сплете пръстите на ръцете си. — Кметът едва на другия ден ми каза за строежа в онази част на града. Ужасна канализация.

— Така ли?

— Кафе? — прекъсна ги Лоръл. Въпреки мартинитата, не можеше да наблюдава безучастно как Мат измъчва и екзекутира един невъоръжен човек. Всъщност, ако не глътнеше малко кафе, сигурно щеше да положи глава на дивана и да заспи.

— Само половин чашка — отвърна й Джери. — А ти сигурна ли си, че трябва да пиеш още?

Тя сграбчи здраво дръжката на кафеника, молейки се да не го разлее.