Нора Робъртс - Партньори

— На втората госпожа Трулейн — довърши той. Облегна се и махна на сервитьорката. — Така.

— Това няма значение. Не означава нищо — подзе разпалено Лоръл. Само, че Луис винаги е бил привличан от един и същи тип жени. Приликата с първата му жена не е мотив за убийство.

— Все още сме много далеч от доказателството, че Ан Трулейн е била убита. — Мат вдигна вежди и се загледа в нея. — Много бързаш да го защитаваш, Лоръл. Явно ти става навик. Ще ти бъде трудно да мислиш безпристрастно, ако не се освободиш от детското си увлечение.

— Но това е смешно!

— Така ли? — Устните му се изкривиха в насмешка.

— Слушай, Бейтс! Винаги мисля трезво. И каквото и да чувствам към Луис Трулейн, то няма да попречи на работата ми. — Тя погледна празната си чаша — Свърши ми питието.

— Забелязах. — Този път му стана весело. Възмущението бе една от най-забавните й прояви. Стига й за днес с Трулейнови, реши той. А и на него му стигаше. Сервитьорката ловко замени празните им чаши с пълни.

— Добре, оставяме за утре. Защо не ми поразкажеш за нашия любим градски съветник? Знаеш ли, че си правя албум с изрезки от вестниците на великите му изявления!

— Ти защо не оставиш Джери на мира? — запита Лоръл и взе следващото си питие.

— Всеки си има хоби.

— Не се прави на толкова интересен — промърмори тя в чашата си. — Джери е много…

— Надут пуяк? — предложи Мат и се усмихна, когато тя избухна в смях.

— Върви по дяволите! Ако мозъкът ми не беше толкова размекнат, щях да те поставя на място. Нищо, друг път. — Лоръл отметна косата си назад, остави чашата и скръсти ръце. — Направо ми е писнало от непрекъснатите ти злобни подмятания за Джери.

— Защо? Защото съм прав, нали?

— Да. И много мразя, когато си прав.

Той се усмихна, остави няколко банкноти на масата и стана.

— Ще те изпратя до вкъщи, Лоръл. И се надявам, че свежият въздух няма да проясни главата ти. Това може да се окаже благоприятно за някои мои първични инстинкти.

— Изпила съм само три мартинита. Нищо ми няма. Тя също стана и въздъхна дълбоко, защото се оказа, че подът под краката й се разлюля. Много странно!

— Четири — промърмори Мат и я хвана за ръката. — Ала кой ще ти ги брои!

— Подпирам се на теб само защото така искам. Да не си въобразяваш нещо — обясни Лоръл, докато излизаха навън. — След няколко пресечки ще се оправя.

— Само ми кажи, когато решиш да вървиш сама.

— Ти колко изпи?

— Колкото теб.

Тя вдигна глава и го изгледа. При това откри, че мартинитата в главата й се разбъркаха, но не бе толкова неприятно.

— Е да, ами ти си по-висок и по-голям от мен. Аз имам много деликатна конструкция.

— Забелязах.

Лоръл вдигна вежди, докато минаха покрай един уличен музикант, който свиреше на тромпет. Мелодията беше тъжна и вълнуваща.

— Така ли?

— Може дори да се каже, че съм направил изследване на физиката ти. Журналистическо.

— Какво би трябвало да значи това?

Той замълча и докосна с устните си нейните.

— Не насилвай съдбата.

— Много особено се целуваш — прошепна тя, като сложи глава на рамото му. — Не знам дали ми харесва.

Мат не плъзна ръка по шията й, макар да му се искаше да я стисне.

— За това може да поговорим по-късно.

— Наистина си мислех, че използваш друга техника — продължи упорито Лоръл. — По-агресивна.

— Нима си си губила времето да мислиш за мен? — попита той.

— И аз съм направила някои изследвания. Журналистически, искам да кажа.

— Ще бъде по-безопасно да продължим тази дискусия когато можеш да вървиш по права линия. — Мат зави зад ъгъла на сградата, в която живееха.

— Знаеш ли, Мат — тя се хвана за перилата и се заизкачва по стълбите. И те не бяха така стабилни както сутринта. — Ти не изглеждаш толкова лош след три мартинита.

— Четири — промърмори той.

— Не ми противоречи сега, тъкмо съм решила да те търпя. — Като отвори чантата си, Лоръл започна да рови за ключа. — Ето, дръж.

Мат стоеше, докато тя пъхаше в ръцете му едно по едно портфейл, пудра, бележник, счупена обица и няколко билета.

— Нещо друго да ми дадеш? — попита той сухо.

— Ето го най-после, все се забутва в ъгъла.

Мат изсипа безцеремонно вещите обратно в чантата й и взе ключа.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — Трябва й една чаша кафе, помисли си той, докато Лоръл стоеше облегната на вратата. Няколко аспирина и тъмна стая. А Мат се съмняваше, че тя щеше да е в състояние да направи и трите неща сама. — Почти цяла година сме съседи, а все още не си ме поканила.