Нора Робъртс - Партньори

— Да, винаги съм искала да работя като журналистка. Това е мой колега, Матю Бейтс.

— Радвам се да ви видя, господин Бейтс. — Тя задържа ръката му по-дълго. Докато разглеждаше лицето му, личеше, че рови в паметта си. — Не сме ли се срещали преди?

— Да, госпожице Трулейн. Бях тук, когато вашата снаха беше намерена мъртва. Миналия месец.

— Разбирам. — Очите й се изпълниха с болка. — Боя се, че не си спомням много ясно онзи ден. Моля, седнете. Бини ще ни донесе нещо разхладително. Луис ще дойде всеки момент. — Тя седна на един прекрасен старинен стол с висока облегалка и матово излъчване. — Говори по телефона. Всъщност, радвам се да ви видя насаме, преди той да дойде. — Мариън скръсти ръцете си в скута. — Лоръл, не си виждала Луис от много време.

— От десет години.

— Да, десет години. — Мариън погледна за миг през прозореца. — Човек губи представа за времето. Трябваше да прекъсна посещенията ти тук, след като Чарлз и Елиз Си отидоха. Луис не беше в подходящо състояние за едно впечатлително младо момиче.

Бяха минали десет години, помисли си Лоръл, а все още я болеше. Какво ли бяха причинили тези десет години на Луис?

— Разбирам те много добре, Мариън. Вече не съм дете.

— Не, не си. — Погледът й се върна обратно, от дъбовете и подстриганата трева навън, към тях. — Лоръл, ти видя само началото на промяната в него, ала колкото повече време минаваше, толкова повече той се променяше. Ставаше по-горчив, по-тъжен — рече бързо Мариън. — Стана раздразнителен, разсеян. Имаше моменти, когато не си спомняше — тя спря и отново скръсти ръце. — Не е забравил поправи се с усмивка. Просто беше решил да не си спомня. Той и Чарлз бяха — Както и да е, това е минало.

— Мариън, разбирам колко трудно му е било. — Лоръл посегна и сложи ръка върху ръцете й. — Винаги съм знаела. Истината е, че се отдръпнах и останах встрани не защото ти ме помоли да не идвам, а защото Луис не ме искаше.

— Ти винаги си разбирала нещата — промърмори Мариън. С усмивка тя се опита да разведри атмосферата. — Когато тук дойде Ан, никой не бе по-изненадан и по-доволен от мен. Тя запълни празнината.

— Почувствах го. — Лоръл се усмихна, когато Мариън я погледна изненадано. — Обадих се на Луис няколко седмици, след като се ожени за Ан.

Мариън кимна и отново скръсти ръце. Ноктите й бяха ниско изрязани, без маникюр и лак.

— Може би той беше прекалено обвързан, прекалено влюбен. Но тя бе толкова млада, а и Луис бе преживял голям удар. Казвам ти това — Мариън погледна и Мат. — Казвам го на двама ви, за да разберете състоянието, в което е Луис. В живота му имаше толкова много болка. Ако ви изглежда студен и отчужден, това е просто неговият начин да се справи с мъката си. — Тя обърна глава, когато Бини влезе с чая. — А, чай с лед. Все още ли го пиеш с много захар, Лоръл? — Тя се усмихна.

— Да. О, — възкликна Лоръл, забелязала малките розови кейкчета, наредени върху подноса. — Колко мило от твоя страна, Бини.

— Само споменах на готвачката, че госпожица Лоръл ще ни дойде на гости. — тя се усмихна. — Не изяждайте повече от три или баба ви ще ми се кара.

Лоръл се засмя и си взе едно парче, докато икономката излезе. Лекият топящ се вкус на сладкиша й върна още спомени. Чу как ледчетата се удрят по стените на чашата на Мариън.

— Бини не се е променила. Къщата също — добави тя и се усмихна на Мариън. — Толкова съм щастлива, че съм отново тук.

— Къщите никога не се променят — отвърна Мариън, докато предлагаше на Мат студен чай в чаша от уотърфордско стъкло. — Само хората в тях.

Лоръл не го чу да влиза, ала го почувства. Остави внимателно чашата, която държеше, обърна глава и погледна Луис Трулейн право в очите.

Можеха ли десет години да бъдат толкова много време, помисли си Лоръл с тъга. Мислеше, че е подготвена. Или поне така й се искаше да бъде. Надяваше се. Косата му беше леко посребрена, особено около слепоочията. Това можеше да приеме. Бръчките по лицето му бяха по-дълбоки, особено около устата и очите. И това можеше да приеме. Но в очите му нямаше топлина, нито смях. Нещата, които помнеше и обичаше.

Беше слаб, много слаб. Това го правеше да изглежда по-възрастен от тридесет и шест години.

Тя стана и със смесено чувство на болка и състрадание се приближи към него.

— Здравей, Луис.

Той пое ръката й и нещо като усмивка се плъзна по устните му.

— Пораснала си, Лоръл. Защо ли очаквах да видя дете? — Много нежно, с върха на пръстите си, докосна брадичката й. Тя всеки миг щеше да се разплаче. — Още като малка обещаваше да станеш красавица.