Нора Робъртс - Партньори

— Мислиш ли, че е била в състояние да отиде там сама и през нощта? — попита я Лоръл.

— Това е единственото обяснение. Лоръл, ние я обичахме. — Тя хвърли бърз, премрежен поглед на брат си. — Ан беше толкова сладка и нежна, ала също така изключително напрегната. Мислех си, че е нервна поради планираното предстоящо парти.

— Какво значение има това сега? — попита Луис и смачка цигарата си в камината. — Ан я няма и нито Сюзан, нито писмата й могат да променят нещо.

— Писмата на Ан бяха откраднати от стаята на Сюзан — каза бързо Лоръл.

— Но това е смешно! Кой ще ги открадне? Тя ги е преместила и е забравила къде. — Луис сви ядосано рамене.

— Били сте женени почти година — невъзмутимо продължи Мат. — И никой от най-близките ви съседи не е виждал Ан. Защо?

— Това си е моя работа.

— Луис, моля те. — Лоръл пристъпи още една крачка към него. — Ако можем да разберем…

— Да разберете ли? — повтори той и я спря само с поглед. — Как бихте могли? Та тя беше почти дете, каквото беше и ти, когато те видях за последен път. Ала нямаше твоята самоувереност, нито твоята дързост. Пазих я за себе си, защото така исках. Разделяше ни цяло поколение.

— Ти не си й вярвал — прошепна Лоръл.

— Вярата е за глупаците.

— Не е ли странно — намеси се Мат, привличайки яростта на Луис от Лоръл към себе си, — че Ан толкова много е приличала на първата ви жена?

Единственият звук който се чу в стаята, бе рязкото вдишване на Мариън. Въпреки че ръцете му се свиха в юмруци, Луис запази спокойствие и с нищо не издаде яростта си. Без да каже нито дума и без да погледне никой, той излезе.

— Моля ви, Луис не е на себе си. — Мариън поклати нервно чашата си. — И е много чувствителен, когато се правят сравнения между Ан и Елиз.

— Хората не могат да не ги правят — отвърна Мат, след като физическата прилика е толкова очебийна.

— Повече от физическата — прошепна Мариън. — Може да е естествено чувство за самосъхранение, господин Бейтс, но Луис никога не споменава имената на Елиз и Чарлз. Ако няма какво друго да питате…

— Познаваш ли Нейтън Брюстър? — неочаквано запита Лоръл.

Очите на Мариън се разшириха, преди да сведе клепачи.

— Да, разбира се. Той е един от счетоводителите на Луис. — Мат вдигна вежди и размени поглед с Лоръл.

— Ан го споменава в писмата си.

— Това е естествено, предполагам. Идвал е в къщата няколко пъти по работа. В интерес на истината, Ан не виждаше много хора. Е — стана Мариън и им се усмихна. — Извинете, че не мога да ви бъда от полза, ала се надявам, че сега вече ще можете да разберете колко са неоснователни съмненията на Сюзан. — Тя подаде ръката си на Лоръл. — Ела пак някой път, че да си побъбрим както преди.

— Непременно. Кажи на Луис — Лоръл въздъхна и пусна ръката на Мариън. — Кажи му, че му се извинявам.

Двамата излязоха мълчаливо от къщата. Качиха се в колата и потеглиха в мълчание. Мат беше много ядосан и се проклинаше, че не каза нищо. Това, което чувстваше Лоръл, си беше нейна работа. Ако позволяваше на емоциите си да надделеят, той нямаше какво повече да направи.

Когато излязоха на пътя, завъртя волана, отби и спря на банкета.

— По дяволите, Лоръл, престани!

Тя продължаваше да стиска ръцете си в скута и да гледа неподвижно право напред.

— Какво да престана?

— Да тъгуваш.

Лоръл обърна глава и макар очите й да бяха сухи, личеше, че бе много развълнувана.

— О, Мат — прошепна тя, — той изглеждаше толкова нещастен. Напълно съкрушен.

— Лоръл…

— Не, няма нужда да ми казваш. Наистина се е променил. Очаквах го, но не бях готова за това. — Тя си пое дълбоко въздух, после го издиша, разтреперана. — Не бях готова да го видя толкова съсипан.

Като проклинаше Луис Трулейн и всичко, което беше преживял, Мат я привлече към себе си. Лоръл не възрази, когато я прегърна. Слънцето светеше в колата. Птици пееха в дървото над главите им. Когато погали косата й, тя затвори очи и си позволи да се отдаде на спокойствието, което се излъчваше от него.

— Тъжно ми е — прошепна Лоръл. — Не знам дали можеш да разбереш колко важен беше Луис за моето детство, за моето юношество, да го видя днес в това състояние — тя сложи с въздишка глава на рамото му и загледа фигурите, които слънцето и сенките чертаеха по пътя.

— Ти мислиш за него като за жертва, Лоръл. Всички сме жертви на живота. Важното е как успяваме да се преборим с него.

— Когато си обичал някого и го загубиш, това убива нещо и в теб. Нещо в теб също умира.