Нора Робъртс - Съдружник по неволя

Зак я бе помолил да се пренесе при него. Рейчъл се обърна по гръб, загледана в сенките, играещи по тавана. Това може би бе достатъчно смела стъпка. Или дори прекалено смела. В момента въпросът бе да реши с какво може да се примири и с кое не може да се раздели.

Боеше се, че на първо място трябва да превъзмогне потребността да се събужда до него.

Мъжът до нея потръпна, от гърдите му се изтръгна сподавен вик и ето че той се събуди. Рейчъл тутакси посегна да го успокои.

— Шшшт. — Докосна бузата му, погали го. — Всичко е наред. Не се тревожи.

— Урагани — като в несвяст промърмори той. — Някой път ще ти разкажа.

— Добре. — Тя сложи ръка на сърцето му, сякаш за да го укроти. — Хайде, заспивай, Мълдун. Ти просто си изтощен.

— Хубаво е, че си тук. Много ми е хубаво.

— И на мен ми харесва. — В следващия миг усети как той плъзва ръка нагоре по бедрото й и вдигна вежди. — Не започвай нещо, което не ще бъдеш в състояние да завършиш.

— Искам само да ми върнеш фланелката. — Той плъзна ръце под меката материя, додето прелестните й гърди изпълниха шепите му. Утеха. Възбуда. Съвършенство. — Точно както и предполагах. Това тяло е направо неуправляемо.

— Играеш си с огъня — предупреди го Рейчъл.

— Присъни ми се онзи стар сън. — Умората просто забавяше движенията му, придаваше сластна нежност на всяка въздишка. Без да се усети, Рейчъл вдигна ръце, сякаш понесена от спокойни води. — Сънят ме накара да си спомня какво е да прекараш месеци наред в морето, без да видиш жена. — Той приближи устни до нейните, очерта ги с език. — Без да я вкусиш.

Рейчъл блажено въздъхна.

— Разказвай ми още.

Устните му отново посрещнаха нейните, сладостно меки, мамещи.

— Когато се събудих, усетих уханието на косата ти, на кожата ти. Седмици наред се събуждам с желанието да си до мен. А сега мога да се събудя и да съм сигурен, че ще бъдеш моя.

— И смяташ, че ще е толкова лесно?

— Да. — Той вдигна глава и й се усмихна. — Много лесно ще бъде, ще видиш.

Някак замислено тя го погали по гърба.

— Имам само още нещо да ти кажа, Мълдун.

— И какво ето?

— Всички на палубата! — И като избухна в смях, тя се претърколи и застана отгоре му.

И оттам нататък всичко тръгна като по вода.

— Държиш се просто неразумно — подхвърли тя към Ник на път към съдебната зала, придържайки ръката му. — При тези обстоятелства най-лесно е да поискаме отлагане.

— Искам най-сетне да се сложи край — повтори Ник и хвърли поглед през рамо към брат си.

— С теб съм, хлапе.

— Изобщо не си мисля, че мога да надвия двама ви едновременно — с негодувание призна Рейчъл. — Обаче ако залитнеш…

— Не съм инвалид.

— Преди два дни излезе от болницата.

— Доктор Марковиц му даде зелена светлина — вметна Зак.

— Не ме интересува какво му е дала доктор Марковиц.

— Рейчъл. — Леко задъхан от изкачването по стьлбите, но все още напълно спокоен, Ник бутна ръката й. — Престани да играеш на разтревожена майка.

— Чудесно. — Тя рязко вдигна ръце, сетне побърза да оправи връзката на Ник, изтупа невидими прашинки от якето му. Забеляза ухилената физиономия на Зак и му се облещи насреща. — Млъквай, Мълдун.

— Слушам, сър.

— Мисли се за много интересен, като ми се прави на моряк. — Отстъпи крачка назад да огледа клиента си от глава до пети. Лицето му все още бе твърде бледо, но иначе ставаше за пред хора. — Сигурен ли си, че помниш всичко, което ти обясних?

— Рейчъл, това упражнение го повторихме поне десет пъти. — И той отново се обърна към брат си. — Можеш ли да ни оставиш за минутка насаме?

— Естествено. — Зак се обърна, но в последния миг хвърли поглед през рамо. — Долу ръцете, ей.

— Знам, де. — Не за пръв път си разменяха подобни реплики, ала сега от озлоблението и горчивината нямаше и следа. — Виж, Рейчъл, първото, което ще ти кажа… Е, много ми стана приятно, когато семейството ти дойде на посещение в болницата. Майка ти… — Пъхна неспокойните си ръце в джобовете, сетне отново ги извади. — Надонесе куп сладки и какво ли още не. Баща ти пък беше се приготвил да играем на дама…

— Не мисли, че са дошли по задължение.

— Да, но… Е, беше много приятно. Дори получих картичка от Фреди. А ченгето… Абе и него си го бива.

— Алекси е голям чешит.

— Опитвам се да ти кажа, че каквото и да се случи днес, ти направи страшно много за мен. Може би още не зная накъде ще тръгна, но поне съм сигурен, че старите пътеки не ме привличат. И всичко това дължа на теб.

— Не, не е така. — Уплашена, че може и да заплаче, Рейчъл заговори рязко, отсечено. — Мъничко може би, но причината е ето тук. — И тя го почука с пръст по гърдите. — От теб може и да излезе нещо, ЛеБек.