Нора Робъртс - Съдружник по неволя

Излъсканото до блясък пиано… неговата най-съкровена мечта… а наблизо стои Зак и се хили глуповато. Сетне проблясващо пламъче на заредено оръжие. И отново Зак…

С вик на недоволство той пропъди съня, направи опит да се надигне.

— Ей… Давай по-кротко, хлапе. — Зак скочи от стола до леглото и нежно сложи ръка върху рамото на Ник. — Всичко е наред. Няма закъде да бързаш.

Той се опитва да хване на фокус околната обстановка, ала образите се застъпват един друг като неясни сенки.

— Какво става? — Гърлото му е като посипано с пясък, боли. — Болен ли съм?

— Имал си и по-добри дни. — Което мога да кажа и за себе си, помисли си Зак, като се постара да укроти треперещата си ръка, повдигнала пластмасовата чашка. — Казаха, че можеш да пийнеш от това, ако се събудиш.

Ник смукна глътка вода през сламката, сетне още веднъж, но за трета не намери сили. Е, поне погледът му се проясняваше. Внимателно изгледа Зак. Тъмни кръгове около уморените очи насред бледо, леко брадясало лице.

— Приличаш на пират.

Зак се ухили и потърка наболата си брада.

— И ти не си много за гледане. Ще повикам някоя сестра.

— Сестра. — Ник поклати глава едва забележимо, сетне се намръщи, съзрял маркучето, прикрепено към иглата в ръката му. — В болница ли съм?

— Да не мислиш, че си в хотел „Риц“. Боли ли те?

Ник обмисли въпроса и поклати глава.

— Не знам. Чувствам се, замаян.

— То си е така. — Почувствал огромно облекчение, Зак докосна Ник по бузата, сетне смутено дръпна ръка. — Много си луд, ще знаеш.

Ник бе твърде замаян, за да усети вълнението в гласа на Зак.

— Злополука ли? Аз… — И ето че най-сетне му просветна. Споменът изпълни съзнанието му. — В бара. — Ръката му сграбчи завивката. — Рейчъл? Рейчъл добре ли е?

— Добре е. Час по час се отбива. Накарах Рио да я принуди да хапне нещо.

— Ами ти… — Ник го погледна внимателно още веднъж, за да бъде сигурен. — Не успя да те застреля.

— Не, глупчо. — Гласът му изневери. — Той стреля по теб.

Зак усети как краката му омекват и отново седна, зарови лице в шепи. Ръцете му също трепереха. Безкрайно изумен, Ник се вгледа как този човек, който за него винага бе олицетворение на самообладанието, се бори сам със себе си.

— Можеха да те убия, задето ме изплаши така. Ако не беше паднал, сигурно сам щях да те поваля с един удар.

Ала тези обиди и заплахи, изречени с тъй треперлив глас, не звучаха правдоподобно.

— Ей. — Ник вдигна ръка, ала сякаш не знаеше какво да прави с нея. — Ти наред ли си?

— Не, не съм наред — сопна се Зак, изправи се и се обърна към прозореца. Постоя така миг-два, додето се овладее. — Хубаво де, добре съм. Както изглежда, май и ти ще се оправиш. Лекарите казват, че ще те преместят долу, някъде в отделенията, ако показателите ти са добри.

— А къде съм сега? — Ник с любопитство огледа стаята. Стъклени стени, примигващи пиукащи машинки. — Виж ти, пълно е с техника. Откога съм изключил?

— На няколко пъти без малко да дойдеш в съзнание. Тук разправят, че нямало да си спомниш. Доста бълнува.

— Гледай ти. И за какво?

— Флипери. — Зак отново приближи до леглото. — И за някакво момиче, Марси или Марли. Припомни ми по някое време да те нашляпам по тоя повод. — Стана му приятно, като видя лека усмивка да разтегля устните на Ник. — Поиска и пържени картофи.

— Какво да се прави? Те са ми слабост. Получих ли си ги?

— Не. Може по-късно да успеем да ти доставим някоя порцийка. Гладен ли си?

— Не зная. Не ми каза колко време е минало.

Зак посегна за цигара, спомни си къде се намира и въздъхна.

— Около дванайсет часа откакто свършиха да те кърпят. Ако беше те гръмнал в главата, вместо в гърдите, отдавна да си избягал. — И той лекичко чукна с кокалчета челото на Ник. — Твърдо като камък. Много съм ти задължен, тъй да знаеш.

— Нищо не ми дължиш.

— Ти ми спаси живота.

Ник уморено притвори клепачи.

— Същото е, като да скочиш от кораб насред бурно море. Просто не мислиш. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

— Зак?

— Тук съм.

— Искам да говоря с някое ченге.

— Трябва да си почиваш сега.

— Трябва да говоря с някое ченге — настоя Ник. — Онези ги познавам.

Зак се взира в лицето му, додето заспи, и понеже наблизо нямаше никой, нежно отметна косите от челото брат си.

— Казал ви, че състоянието му се подобрява — повтори доктор Марковиц. — Вървете си у дома, господин Мълдун.

— Няма да стане. — Зак се подпря на стената до вратата. Чувстваше се далеч по-добре откакто изведоха брат му от реанимацията, ала все още не бе готов да се върне на своя кораб.