Нора Робъртс - Съдружник по неволя

— Да, но ми харесва.

Рейчъл мъчително преглътна, усетила пръстите да се забиват в ръката й.

— Крехко месце — провикна се Рийс и примлясна. Ти Джей се изкикоти в отговор. — Май най-добре ще е да дойдеш с нас, хубавице. Да видиш как умеем да се забавляваме.

Рейчъл прехапа устни, за да възпре напиращите гневни думи. Забиваш ток в кокалчето на крака му, рече си тя. С лакътя уцелваш адамовата ябълка да му изкараш въздуха. Можеше да го направи и самата мисъл раздвижи кръвта в тялото й. Но това означаваше останалите мигом да започнат да стрелят.

Ник пристъпи напред и ето че Рийс подпря с юмрук брадичката на Рейчъл.

— О, миячът на чинии се кани да опита нещо ново. — Зъбите му проблеснаха в зловещо предизвикателство. — Хайде, де. Ядосай ме.

— Кротко, де. — Очевидно начинът, по които Рийс се отнасяше към жената, изнервяше Кеш. — Нали дойдохме за парите. Само за парите.

— Ще взема каквото си искам — обяви главатарят. И проследи как Ти Джей изсипва в торбата съдържанието на касата. — Другите къде са?

— Нямаше много клиенти — обясни Зак.

— Я не ме будалкай. В офиса има сейф. Отвори го.

— Заповядай тогава. — Зак бавно тръгна напред. Трябваше да овладее желанието да размаха юмруци, да сграбчи кикотещия се нищожник и да превърне лицето му в кървава пихтиеста маса. — Ще го отворя, щом я пуснете.

— Оръжието е в мен — напомни му Рийс. — Заповедите ги раздавам аз.

— Ти държиш пистолет — съгласи се Зак. — Аз пък зная комбинацията. Щом искаш да получиш съдържанието на сейфа, пусни я.

— Хайде, де — не се стърпя Кеш. Ръцете му, стиснали оръжието, вече се потяха. — Мацката не ни е притрябвала. Пусни я.

Под студения поглед на Зак, Рийс усети как губи първоначалното преимущество. А той искаше да ги накара да треперят. Всички. Искаше да ги чуе да пищят и да се молят. Та той бе главатар на Кобрите. Той ги държеше в ръцете си. И никой нямаше право да му противоречи.

— Отваряй — процеди през стиснати зъби. — Да не ти отворя аз дупка в челото.

— Така нищо няма да получиш. — С крайчеца на окото Зак зърна Рио, който леко се поизправи. Огромният му приятел бе готов да се бие до смърт. — Заведението е мое — додаде Зак. — И не искам никой тук да пострада. Пусни дамата и тогава ще получиш каквото искаш.

— Я да поразтребим — викна Ти Джей и насочи пистолета към чашите, наредени над бара. Разхвърчаха се стъкла и той доволно се изкикоти. — Няма да е интересно, ако не си направим купона. — Грабна чаша водка и я изля в гърлото си. Сетне, ръмжейки, тресна чашата в пода.

Сладките звуци на разрушението, приглушените писъци на заложниците, налягали по пода, раздвижиха адреналина в тялото на Рийс.

— Тъй, де, тая дупка бездруго на нищо не прилича. — Глух за плахите възражения на Кеш той стреля в екрана на телевизора. — Ей тъй ще направя и със сейфа. Дoри жената не ми е нужна. — Блъсна Рейчъл, тя загуби равновесие и падна. — Не си ми притрябвала.

Тутакси насочи оръжието към Зак и доволно примлясна. Предстоеше му да отнеме човешки живот, а това бе съвсем ново усещане. При това не само злокобно, но и безкрайно вълнуващо.

— Ей така се разпореждам аз.

Още преди Зак да скочи, Ник се изправи на крака. Като същински спринтьор, застанал на старта, той се втурна напред към брат си миг преди да изтрещи пистолетът в ръцете на Рийс.

Последваха писъци, безброй нечленоразделни викове на ужас. Рейчъл сграбчи някакъв стол и замахна. Усети, че е попаднала в целта, защото й отвърна болезнено стенание. Зърна как край нея профучава огромното тяло на Рио. Ала тя самата вече летеше към Зак и Ник, чиито тела изглеждаха безпомощно отпуснати на пода.

Видя кръвта. Подуши я. Ръцете й бяха целите в кръв. Помещението й заприлича на лудница. Викове, пукот, бягащи стъпки. Чу някой да плаче. Някой друг повръщаше.

— О, Господи, моля те, Господи! — Тя притисна ръце към гърдите на Ник и в същия момент Зак се поизправи, тръсна глава, додето съзнанието му се проясни.

— Рейчъл. Ти си… — И ето че видя брат си, проснат на пода, с мъртвешки бледо лице, а кръвта бързо мокреше ризата му — Не! Ник, не! — Изпаднал в паника, Зак го сграбчи, отблъсна Рейчъл, която се опитваше да притисне раната.

— Спри веднага, чуваш ли! Слушай какво ти говоря… Сложи ръцете си ето тук. Помъчи се да спреш кръвта. Отивам за кърпа. — Редейки безмълвни молитви, тя скочи на крака и се втурна зад бара. — Повикайте линейка — извика. — Кажете им да побързат. — Овладя собствения си безумен ужас и отново коленичи до Зак. Отблъсна ръцете му и притисна нагънатата кърпа върху раната на Ник. — Той е млад. Силен е. — Сълзи се стичаха по лицето й, додето тя трескаво търсеше пулса на Ник. — Няма да го оставим да си отиде.