Нора Робъртс: Съдружник по неволя

— Някакви догадки за възрастта?

— Трудно е да се каже. — Тя погледна въпроси към Зак. — Млади. Не повече от двайсет и няколко.

— Горе-долу толкова — рече Зак. — Какви са шансовете да ги пипнем?

— Щом разполагам с някакво описание, поне има откъде да започна. — Алекси затвори бележника си. — Не искам да ви лъжа. Няма да е лесно. Ако са оставяли отпечатъци и ако разполагаме с техни отпечатъци в архива, това също ще помогне. Но ще ни трябва време. Захващам се, и то веднага. Аз съм заинтересована страна, и то не само служебно — додаде.

— Така е — кимна Зак и погледна към Рейчъл.

— Не само заради нея — рече Алекси. — Аз също съм заложил на това хлапе. Искам поне от време на време да получавам уверение, че системата работи, Мълдун.

— Господин Мълдун? — В чакалнята влезе около петдесетгодишна жена в зелен операционен екип. Зак понечи да се надигне, но тя го спря с жест. — Аз съм доктор Марковиц, хирургът, който прие брат ви.

— Как… — Гласът му изневери, но той опита отново: — Как е той?

— Държи се. — Жената се подпря на страничната облегалка. — Да ви засипя ли с медицински термини, или просто ви интересува как се чувства?

— Говорете, моля ви — уплашено настоя Зак.

— Състоянието му е критично. Момчето е страхотен късметлия, не само защото аз го поех, но и защото рядко се случва куршум, изстрелян почти в упор, да не засегне сърцето. В момета според мен шансът да се оправи е седемдесет и пет процента. Ако късметът не му изневери, до двадесет и четири часа този процент значително ще нарасне.

Кафето в стомаха на Зак заплашваше да изригне.

— Искате да кажете, че ще се оправи?

— Искам да ви кажа, че не обичам тъй дълго и старателно да работя върху някой, дето ще го изтърва. Засега ще го оставим в реанимацията.

— Мога ли да го видя?

— Ще пратя някой да ви съобщи, когато излезе от упойка. — Жената потисна прозявката си и мислено отбеляза, че още веднъж бе посрещнала изгрева на слънцето в операционната зала. — Да ви кажа ли сега, че още няколко часа няма да бъде в съзнание, че и да отидете при него, той няма да ви познае, а за вас ще е най-добре да се приберете вкъщи и да си отпочинете?

— Не, благодаря.

Жената разтърка очи и се усмихна.

— И аз така мисля. Той е хубаво момче, господин Мълдун. С нетърпение очаквам да си поговорим.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Ще го държа под око, не се тревожете. — Жената се изправи, разкърши тяло и се взря в очите на Алекси. — Ченге?

— Да, госпожо.

— От километър ги надушвам — обяви лекарката и си тръгна.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отвъд замайването, отвъд благодатната безчувственост на упойката се усещаше тегнеща болка. Всеки път, когато тя станеше по-осезаема, Ник я опипваше със сетивата си, сетне отново се потапяше в приятния пашкул на безсъзнанието. Опитваше се да проговори, ала думите излизаха несвързани, лишени от смисъл.

Чу тревожно пиукане, дразнещо и настойчиво, ала не успя да схване, че това е собственият му пулс, отразен на монитора. Проскърцването на обувки с гумени подметки по настлания с плочки под оставаше заглушено от несекващото бучене в ушите му. Поредното бодване и опипване бе нищо в сравнение с плътната тъмна пелена, която току го заливаше.

От време на време усещаше някой да докосва ръката му. Чуваше и шепот — някой му говореше. Ала не успяваше да събере сили да се вслуша в думите.

Присъни му се морски ураган, насред стихията се видя как скача от палубата надолу в непрогледен мрак. Така и не достигна дъното. Просто продължи да се носи нанякъде безпомощно.

Спогодиха го и други сънища. Зак, застанал зад него пред флипера, движеше ръцете му в правилната посока, смееше се при всяко издръмчаване, бележещо нови точки.

Появи се и Кеш, почти излегнал се върху подобна машина, пушекът от смачканата му цигара скриваше лицето.

Видя също и Рейчъл, която му се усмихваше насред яркоосветена стая, а навред миришеше на подправки за пица и чесън. Очите й блестяха ярки, заинтригувани. Красиви.

Сетне плувнаха в сълзи. И молеха за прошка.

Старецът крещи насреща му. Изглежда немощен, сякаш всеки миг ще рухне, ще се затъркаля надолу по стълбите. От теб никога нищо няма да излезе. Разбрах го още първия път като те видях. Сетне лицето се преобразява, добива онова объркано изражение и той започва да скимти. Къде беше досега? Къде е Зак? Ще си дойде ли скоро?

Ала Зак беше далеч, деляха ги стотици километри. И нямаше към кого да се обърне за помощ.

Рио, застанал пред тиган цвъртящи картофки, се смее над собствените си шеги. И Зак, всеки сън го връща към Зак, който просто минава през кухнята. Всичката ли печалба ще излапаш, хлапе? Добродушна усмивка, приятелско шляпване и той отново тръгва нанякъде.