Нора Робъртс - Съдружник по неволя

— Господ да ме пази от твърдоглави ирландци. — Жената застрашително изгледа Рейчъл. — Госпожо Мълдун, вие имате ли някакво влияние върху този човек?

— Аз не съм госпожа Мълдун, а отговорът на въпроса ви е не. Струва ми се, ще успеем да го примамим навън, стига да се увери, че при Ник всичко е наред. Брат ми не бива да се застоява прекалено дълго.

— Онова ченге е ваш брат? — Жената въздъхна и поклати глава. — Добре тогава. Давам ви пет минути и след това да ви няма. Ще повикам охраната и ако се наложи, ще наредя да ви изхвърлят.

— Да, госпожо.

— Това се отнася и за онзи гигант, дето ме преследва като привидение из коридорите.

— И двамата ще ги заведа у дома — обеща Рейчъл и бързо се огледа, забелязала вратата да се отваря. — Алекси?

— Свършихме. — Не можеше да скрие огромното си задоволство. — Доста работа ми се отваря.

— Посочи ли кои са? — поиска да знае Зак.

— И тримата. Освен това изглежда е готов да свидетелства.

— Бих искал…

— Никакъв шанс — бързо-бързо изрече Алекси, забелязал Зак да свива ръце в юмруци. — Хлапето само избра най-правилния път, Мълдун. Поучи се от него. Помогни и ти с каквото можеш, Рейчъл.

— Ще се опитам — отвърна тя. — Ако наистина се каниш да говориш с него, съветвам те да се стегнеш, Зак.

— Оня кучи син стреля по брат ми.

— За което ще си плати.

Зак рязко кимна и влезе в стаята на Ник. Застана пред леглото, пристъпвайки от крак на крак.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. — Чувстваше се изтошен след разговора с Алекси, но нямаше да си го признае. — Исках да поговорим. Да ти разкажа всичко. Да ти обясня.

— Това може да почака.

— Не. Нали аз съм виновен. Всичко стана по моя вина. Това бяха Кобрите, Зак. Знаели са кога да дойдат и как да проникнат вътре, защото аз им казах. Всъщност не знаех… Кълна ти се, не знаех какво се готвят да направят. Макар че не очаквам да ми повярваш.

Миг-два напрегнато очакване и едва тогава Зак се опомни.

— Защо да не ти повярвам?

Ник стисна очи, додето клепачите го заболяха.

— Ужасна каша забърках. Както винаги. — И сетне разказа за случайната си среща с Кеш в клубчето за електронни игри. — Мислех, че просто иска да си поговорим. А той през цялото време ме е цедил за информация. За да те накисна.

— Ти си му вярвал. — Зак мина от другата страна на леглото и хвана ръката на Ник. — Мислел си, че е твой приятел. Това не означава, че си забъркал каша, Ник, то просто означава, че се доверяваш на хора, които не го заслужават. Ти не си като тях. — Когато Ник отново отвори очи, Зак още по-крепко стисна ръката му. — Объркал си единствено себе си, и то защото дълго време си се опитвал да бъдеш като тях. Но сега с тях е свършено.

— Няма да ги оставя да се измъкнат.

— Ние няма да ги оставим. Тази каша ще оправим заедно.

— Добре — въздъхна Ник. — Както кажеш.

— Всеки миг ще ме изритат оттук, за да те оставя на мира. Утре ше дойда пак.

— Зак — повика го Ник тъкмо преди да отвори вратата. — Не забравяй пържените картофки.

— Имаш ги.

— Е? — попита Рейчъл отвън.

— Всичко е наред. — Сетне я вдигна на ръце и я притисна. Стори му се дребна и тъничка, ала устойчива като желязна котва в буйно море. — Ела с мен у дома моля те — прошепна, притиснал лице в косите й. — Остани при мен тази нощ.

— Да вървим. — Тя го целуна по бузата. — Пътем мога да си купя четка за зъби.

Доста по-късно, когато го обори сънят, тя остана да лежи будна до него. Чудесно знаеше, че в продължение на четирийсет и осем часа не бе подвивал крак за повече от пет минути. Странно, помисли си тя, загледана в лицето му на меката светлина, процеждаща се през спуснатите щори. Никога преди не беше й хрумвало, че е толкова приятно да се грижи за някого. И все пак не можеше да отрече какво огромно удовлетворение изпита, когато му помогна да се отърси от напрежението и умората на изминалите дни, преди да потъне в обятията на съня.

Колкото са по-големи… каза си тя, но дори наум не довърши мисълта си, а просто го целуна по челото.

Тя самата се чувстваше безкрайно изморена, ала не успяваше да заспи. Колкото и неприятно да бе, трябваше да признае, че за първи път в живота си изпитва неувереност каква трябва да бъде следващата й стъпка.

А любовта не следваше обичайната логика. Тя не се подчиняваше на прости правила или стари амбиции. И все пак броени дни оставаха до мига, когато връзката помежду им щеше да се скъса. Щяха да влязат в съда и да изчакат официалното решение.

А сега трябваше да предвиди по-нататъшното развитие на събитията и да се примири с него.