Нора Робъртс - Нощен патрул

— Аз ли не знам…

— Аз не те познавам, Джона. Обаче знам нещо за теб и знам какво виждам. Затова искам да ти кажа нещо.

— Нямах намерение да стоя толкова много…

— Шшт — прекъсна го тя. — Преди цял един живот, почти преди целия твой живот срещнах този полицай. Този дразнещ, очарователен, твърдоглав полицай. Не исках да ме интересува, определено не исках да се хващам с него. Майка ми беше полицай и загина при изпълнение на служебните си задължения. Така и не го преживях. — Трябваше да поеме дъх да се успокои, защото бе вярно. — Последното, което исках, последното, което си представях, че ще е добре за мен, бе да се окажа обвързана с полицай. Господи, не исках това в моя живот. А ето ме сега, съпруга на полицай, майка на полицай. — Сила погледна през прозореца и видя мъжа си и дъщеря си. — Не е ли странно как се обръщат нещата? Не е лесно, ала не бих се отказала и от един миг. Нито от един миг. — Потупа го по ръката и се изправи. — Радвам се, че дойде днес.

— Защо?

— Защото това ми даде възможността да ви видя заедно с Али. Даде ми възможността да те погледна отблизо. Възможност, която не си ми давал повече от два пъти за… Колко, седемнадесет години? И ми хареса това, което видях. — Остави го занемял, обърна се към хладилника и извади поредната табла със сандвичи. — Би ли занесъл това на Бойд? Ако не храним децата всеки два часа, става страшно.

— Добре. — Той пое таблата, борейки се със себе си, докато тя просто му се усмихваше с очите, които Али бе наследила от нея. — Тя много прилича и на вас.

— Наследила е всички най-дразнещи качества от мен и от Бойд. Странно как се получава така. — Вдигна се на пръсти и нежно докосна с устни раната в ъгъла на устата му. — Това върви към лечението.

— Благодаря. — Джона намести таблата в ръцете си и се чудеше какво да каже. Никой през живота му не го бе целувал по мястото, където го боли. — Трябва да се връщам в града. Благодаря за всичко.

— Няма за какво. Винаги си добре дошъл тук, Джона. — Усмихна се на себе си, когато той се отдалечи. — Твой ред е, Бойд. Направи го както трябва.

— Най-важното е движението на китката — заяви Бойд и метна едно кюфте на скарата.

— Не беше ли казал, че най-важното е моментът? — Али го гледаше, пъхнала палци в джобовете си, а брат й Браянт бе облегнал удобно ръка на рамото й.

— Моментът, разбира се, е важен. Има много, много тънки моменти в изкуството на барбекюто.

— Но кога ще ядем? — попита нетърпеливо Браянт.

— След две минути, ако искаш кюфте. След още десет, ако държиш на пържола. — Взря се през кълбата дим към Джона, който идваше с таблата. — Май идват още подкрепления.

— А не може ли първо кюфте, а после пържола?

— Ти си десетият на опашката за кюфтета. Вземи си номерче, синко. — Бойд метна още едно цвърчащо кюфте и забеляза жена си на страничната тераса.

Танцувайки на място, тя размаха ръце, посочи към Джона, после към Бойд и завъртя пръсти. Той я разбра и макар вътрешно да намигна, едва доловимо кимна: „Добре, добре, ще поговоря с него.“ Сила само се усмихна и размаха пръст.

„И няма да бъда груб. Я виж ти!“

— Остави новите провизии там, Джона. — Бойд посочи към високата маса до барбекюто. — Как е устната?

— Ще оживея. — Джона хвърли на Али един стоманен поглед. — Особено след като, въпреки неспортсменското поведение на противниковия защитник, отбелязах кош. И победих.

— Извади късмет. След като ядем, ще играем мач реванш.

— Когато губи — обясни Браянт, — иска реванш. Когато бие, седмици наред ти го натяква.

— Какво искаш да кажеш? — Али изпърха с мигли към него.

— Мама никога не ми даваше да я ударя, защото е момиче. — Браянт силно дръпна ухото й. — Винаги съм мислил, че това е страшно нечестно.

— Чудо голямо. Просто биеше Кийнън.

— Ами да. — Лицето на Браянт моментално засия. — Хубави дни бяха. Смятам по-късно да го понатупам, да си спомня добрите стари времена.

— Може ли да гледам? Както винаги.

— Естествено.

— Моля ви се. Ние с майка ви искаме да запазим илюзията, че сме отгледали и възпитали три добри деца. Не разбивайте мечтите ни. Джона, виждал ли си моята работилница? — Като чу сумтенето на дъщеря си, Бойд я погледна навъсено. — Никакви коментари. Браянт, сега е моментът.

— Сега ли?

— Величествен момент. Предавам свещената маша и лопатка на теб.

— Чакай малко, чакай малко. — Али избута брат си настрани. — Защо да не мога аз да го направя?

— Ах… — Бойд притисна ръка към сърцето си. — Колко пъти през нашия дълъг и вълнуващ съвместен живот съм те чувал да казваш тези думи?