Сергей Лукяненко: Нощен патрул

Ескалаторът пълзеше бавно, с усилие. Стара станция, какво да се прави. Затова пък вятърът духаше с всички сили в бетонния тунел — разрошваше косите, смъкваше качулките, нахлуваше под шлиферите, буташе надолу.

Вятърът не искаше Егор да се качи.

Вятърът го молеше да се върне.

Колкото и да бе чудно, изглежда, никой наоколо не забелязваше вятъра. Хората бяха малко — към полунощ станцията се изпразваше. Няколко човека се движеха срещу него, на стъпалата около Егор също нямаше почти никой — един отпред, двама или трима отзад. И това бяха всички.

Като се изключеше вятърът.

Егор мушна ръце в джобовете, обърна се. Вече от две минути — откакто бе слязъл от метрото — не го изоставяше усещането, че някой го наблюдава. Кой знае защо, това изобщо не беше страшно, а по-скоро омайващо, рязко като убождане.

В самото начало на ескалатора стоеше висок мъж в униформа. Не милиционер, а военен. След него — жена със сънено момченце, хванало я за ръката. Още един мъж — млад, с яркооранжево яке и CD-плеър. Той сякаш също спеше в движение.

Нищо подозрително. Дори за момче, което се прибира вкъщи прекалено късно. Егор отново погледна нагоре към милиционера, облегнал се на блестящия парапет и вяло наблюдаващ дали сред малобройните пътници няма лесна плячка.

Нищо страшно.

Вятърът блъсна Егор за последен път и утихна, сякаш се примири, разбрал, че е безполезно да се бори. Момчето погледна назад още веднъж и претича през пропадащите под краката му стъпала. Трябваше да побърза. Не знаеше защо, но трябваше. Отново почувства убождане, безсмислено и тревожно, побиха го тръпки.

Всичко е заради вятъра.

Егор изскочи през полуотворените врати и пронизващият студ се нахвърли върху него с нова сила. Косата му, още мокра след басейна — сешоарът пак не работеше — моментално се вледени. Без да спира, Егор нахлузи качулката си още по-ниско, претича покрай будките и изскочи в подлеза. Горе имаше значително повече хора, но тревогата не отминаваше. Той дори се обърна, без да забавя крачка, но никой не вървеше след него. Жената и момчето крачеха към трамвайната спирка, мъжът със CD-плеъра бе спрял до една от лавките и оглеждаше бутилките, а военният още не беше излязъл от станцията на метрото.

Момчето вървеше през подлеза и ускоряваше крачка все повече и повече. Отнякъде се носеше музика — тиха, едва доловима, но изключително приятна. Изящни извивки на флейта, шепот на струните на китара, звън на ксилофон. Музиката го викаше, музиката го караше да бърза. Егор се, отдръпна, за да направи път на бързо крачеща срещу него компания, задмина леко залитащ пиян, развеселен мъж. Вятърът сякаш бе издухал от главата на Егор всички мисли, той вече почти бягаше.

Музиката го викаше.

В нея вече се вплитаха думи… засега неразбираеми, прекалено тихи, но толкова примамливи! Егор изскочи от подлеза и спря, за да поеме глътка студен въздух. Към спирката тъкмо се приближаваше тролей. Момчето си помисли, че може да пропътува разстоянието до следващата спирка, почти до вкъщи…

Тръгна към тролея бавно, сякаш краката му внезапно се бяха вкаменили. Тролеят изчака няколко секунди, после крилата на вратите му се съединиха и той потегли от спирката. Егор тъпо гледаше подире му, а музиката ставаше все по-силна, изпълваше целия свят — от полуокръжността на многоетажния хотел до виждащата се недалеч «кутия на крачета» — неговия блок. Музиката го приканваше да върви пеша. По ярко осветения проспект, където все още крачеха доста хора. Само пет минути до входа на блока.

А до музиката — още по-малко…

Егор бе успял да измине сто метра, когато хотелът престана да го прикрива от вятъра. Леденият поток го ужили в лицето и почти заглуши викащата го мелодия. Момчето се олюля и спря на място. Очарованието се разсея, затова пък отново се върна усещането за чуждия поглед, сега в още по-голяма степен смесено със страх. Той се обърна — към спирката отново се приближаваше тролей. А в светлината на фенерите се мярна яркооранжево яке. Мъжът, който се беше качил заедно с него на ескалатора, вървеше подире му. Все така с полузатворени очи, но изненадващо бързо и целеустремено, сякаш го виждаше.