Сергей Лукяненко - Нощен патрул

— Няма ви тук — повториха в хор двамата.

Не разполагах с време да ги програмирам. Подхвърлих първото, което ми хрумна:

— Купете си водка и си почивайте. Незабавно. Ходом марш!

Очевидно заповедта попадна на подходяща почва. Хванати за ръце, като дечица на разходка, милиционерите рязко тръгнаха през подлеза към будките. Почувствах се леко смутен, когато си представих последствията от заповедта ми, но нямах време да оправям положението.

Изскочих от подлеза, абсолютно сигурен, че вече съм закъснял. Не, колкото и да беше странно, момчето не се беше отдалечило много. Стоеше, едва поклащайки се, на стотина метра. Това се казва способност за съпротива! Зовът звучеше с такава сила, че изглеждаше странно защо малцината минувачи не са започнали да танцуват и защо тролеите не свръщат встрани от проспекта и не се изскубват към прохода, към сладката си съдба…

Момчето се огледа. Изглежда ме видя. И бързо тръгна напред.

Край, пречупи се.

Аз поех след него, трескаво чудейки се какво да правя. Струваше си да дочакам бригадата — щеше да пътува не повече от десет минути.

Но някак си нямаше да е добре за момчето.

Състраданието е опасно нещо. За втори път през този ден му се поддавах. Първо в метрото, когато изхарчих заряда на амулета при безуспешния опит да отблъсна черния вихър. А после отново, когато тръгнах след момчето.

Преди много години чух фраза, с която никак не исках да се съглася. Не се бях съгласил и до настоящия момент, макар че толкова пъти се бях убеждавал в правотата й.

«Общото и личното благо рядко съвпадат…»

Да, разбирам. Това е истина.

Но навярно има такива истини, които са по-лоши от лъжите.

Затичах се към Зова. Със сигурност не го чувах по същия начин, по който звучеше за момчето. За него призивът беше примамваща, омагьосваща мелодия, лишаваща го от воля и сили. За мен, обратно — тревожен камбанен звън, каращ кръвта ми да кипи.

Каращ кръвта ми да кипи…

Тялото ми, измъчвано от мен самия цяла седмица, се бунтуваше. Искаше ми се да пия: не вода — аз съм способен без никаква вреда за здравето да утоля жаждата си с мръсния градски сняг; не и алкохол — шишенцето с долнокачествената водка ми беше под ръка и също не можеше да ми навреди. Исках кръв.

И то не свинска, не кравешка, а именно човешка. Проклет да бъде този лов…

«Длъжен си да преминеш през това — бе казал шефът. — Пет години в отдела за анализи е прекалено много, не намираш ли?» Не знам, може и да беше прекалено много, но ми харесваше. В края на краищата самият шеф вече повече от сто години не се занимаваше с оперативна работа.

Претичах покрай светещите витрини, в които бяха наредени съдове от фалшив порцелан, пълни с бутафорна храна. Край мен, по проспекта, се носеха коли и крачеха редки минувачи. Това също беше фалшиво, илюзия, една от страните на единствения достъпен за хората свят. Добре, че не бях човек.

Без да спирам да тичам, призовах Сумрака.

Светът въздъхна и се разтвори. Сякаш в гърба ме удариха прожекторите на летище, извайвайки дълга тънка сянка. Сянката се извиваше и придобиваше обем, сянката привличаше към себе си — към пространството, където изобщо нямаше сенки. Сянката се откъсваше от мръсния асфалт, надигаше се, пружинираше, сякаш бе стълб от тежък дим. Сянката бягаше пред мен…

Затичах се още по-бързо, пробих сивия силует и влязох в Сумрака. Цветовете на света избледняха, а колите по проспекта сякаш забавиха движението си, заседнаха.

Приближавах се към целта си.

Когато се шмугнах в прохода, вече бях готов да видя развръзката. Неподвижното, опустошено, изпразнено тяло на момчето и изчезващите вампири.

Обаче успях.

Момчето стоеше пред девойката-вампирка, която вече бе извадила дългите си резци, и бавно смъкваше шала си. В момента едва ли се страхуваше — Зовът тотално зашеметява съзнанието. По-скоро си мечтаеше за допира на острите блестящи зъби.

Наблизо стоеше юноша-вампир. Веднага почувствах, че той е водещ в двойката: именно той инициираше девойката, именно той я подготвяше за кръвта. И най-отвратителното беше, че той имаше московски регистрационен белег. Ама че говедо!

Затова пък шансовете ми за успех нараснаха…

Вампирите се обърнаха към мен, но бяха объркани — още не разбираха какво става. Момчето беше в техния сумрак, аз не можех, не би трябвало да го виждам… както и тях самите.

После лицето на младежа започна да се успокоява, той дори се усмихна — дружелюбно и спокойно.

— Здрасти…