Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Въздъхнах и тръгнах към паркираното на банкета сиво волво. На задната седалка лежаха обикновен комплект инструменти, здрав найлонов чувал, лопата и метла. За пет минути изгребах почти безтегловните останки от вампира и скрих чувала в багажника. От малка пряспа, оставена от немарлив чистач, взех мръсен сняг, разхвърлях го из прохода, и го изпотъпках, смесвайки остатъците от тялото с мръсотията. Няма да има човешко погребение за теб, нали не си човек…

Ето че приключих.

Върнах се при колата, седнах зад волана, разкопчах якето. Беше ми хубаво. Даже доста. Старшият вампир бе мъртъв, момчетата щяха да хванат приятелката му, хлапето бе живо.

Представях си как щеше да се зарадва шефът!

— Пълен кич!

Опитах се да кажа нещо, но следващата реплика, рязка като шамар, ми затвори устата.

— Безвкусица!

— Но…

— Поне осъзнаваш ли самият ти грешките си?

Натискът на шефа малко отслабна и аз рискувах да вдигна поглед от пода. Предпазливо казах:

— Май да…

Обичам да идвам в този кабинет. В душата ми се пробужда нещо детско при вида на всички тези забавни нещица, които се пазят по рафтовете зад бронираното стъкло, закачени са на стените, небрежно са захвърлени върху масата, сред компютърните дискети и деловите книжа. Зад всеки предмет — от древното японско ветрило до откъснатото парче метал със закрепен за него елен, емблема на автомобилен завод — се крие някаква история. Когато шефът е в настроение, от него може да се чуе много, много увлекателен разказ.

Само че рядко го заварвам в такова състояние.

— Добре. — Той спря да се разхожда из кабинета, седна в коженото кресло, запали цигара. — Тогава докладвай.

Гласът му стана делови, в пълно съответствие с външността му. Наглед той беше към четирийсетгодишен и принадлежеше към онзи тесен кръг бизнесмени от средна ръка, на които правителството обича да възлага надежди.

— Какво да докладвам? — попитах, рискувайки да получа нова нелицеприятна оценка.

— Грешките. Твоите грешки.

Така значи… Добре.

— Първата ми грешка, Борис Игнатиевич — започнах аз с най-невинен вид, — беше, че разбрах неправилно задачата.

— Нима? — поинтересува се шефът.

— Да, аз предполагах, че целта ми е да проследя вампира, започнал активен лов в Москва. Да го проследя и… ъъъ… да го обезвредя.

— Така, така — насърчи ме шефът.

— Всъщност основната цел на задачата беше да провери доколко съм годен за оперативна работа, за действия в полеви условия. Изхождайки от неправилната оценка на задачата, а именно: следвайки принципа «разделяй и защитавай»…

Шефът въздъхна, кимна няколко пъти. Някой, който не го познава добре, би решил, че се е засрамил.

— А ти по някакъв начин наруши ли този принцип?

— Не. И поради това провалих изпълнението на задачата.

— Как го провали?

— Първо… — погледнах накриво препарираната бяла полярна сова, сложена зад стъклото на рафта. Помръднала ли беше с глава или не? — Първо похарчих заряда на амулета в безуспешен опит да неутрализирам черната фуния…

Борис Игнатиевич се намръщи. Приглади косите си.

— Добре, с това и ще започнем. Изучих образа и ако не си го поукрасил…

Поклатих възмутено глава.

— Вярвам ти. Та ето какво, подобна фуния е невъзможно да бъде премахната с амулет. Помниш ли класификацията?

По дяволите! Защо не прегледах старите конспекти?

— Сигурен съм, че не я помниш. Но това няма значение, тази фуния е извън скаМлата. Изобщо не би успял да се справиш с нея… — Шефът се наведе през масата и с тайнствен шепот изрече: — И знаеш ли…

Слушах го внимателно.

— И аз не бих успял, Антоне.

Признанието беше неочаквано и аз не знаех какво да кажа. Убеждението, че шефът може абсолютно всичко, не бе изричано с думи от никого, но беше разпространено сред всички сътрудници на офиса.

— Антоне, фуния с подобна сила… може да бъде махната само от създателя й.

— Трябва да я намерим… — неуверено казах аз. — Жалко за момичето…

— Не е в нея работата. Не само в нея.

— Защо? — изтърсих аз и бързо се поправих: — Трябва да спрем Тъмния маг?

Шефът въздъхна.

— Възможно е да има лиценз. Възможно е да е имал право да направи проклятието… Работата не е дори в мага. Черна фуния с такава сила… помниш ли как зимата падна онзи самолет?

Потреперих. Това не беше поради наше недоглеждане, а до голяма степен пропуск в законите: пилотът, на когото бяха направили проклятие, не се беше справил с управлението и лайнерът се бе стоварил върху жилищен квартал. Което беше струвало живота на стотина абсолютно невинни хора…