Сергей Лукяненко - Нощен патрул

— Такива фунии не са способни да работят избирателно. Девойката е обречена, но върху нея няма да падне тухла от покрива. По-скоро къщата й ще се взриви, ще започне епидемия, върху Москва случайно ще хвърлят атомна бомба. Ето къде е бедата, Антоне.

Шефът внезапно се извърна и хвърли изпепеляващ поглед на совата. Тя побърза да свали криле, блясъкът в стъклените й очи угасна.

— Борис Игнатиевич… — с ужас казах аз. — Аз съм виновен…

— Разбира се, че си ти. Спасява те само едно, Антоне — шефът се изкашля. — Поддавайки се на състраданието, ти си постъпил абсолютно правилно. Амулетът не би могъл да прогони напълно вихъра, но временно е отложил пробива на инферното. Сега разполагаме с денонощие… може би с две. Винаги съм смятал, че делата, които са необмислени, но добри, носят повече полза от онези, които са обмислени, но жестоки. Ако не беше използвал амулета, вече половин Москва щеше да е в развалини.

— И какво ще правим?

— Ще търсим момичето. Ще я охраняваме… доколкото е по силите ни. Ще успеем да дестабилизираме вихъра още един-два пъти. А междувременно ще ни се наложи да намерим мага, направил проклятието, и да го принудим да махне фунията.

Закимах.

— Всички ще участват в търсенето — небрежно изрече шефът. — Прекъснах отпуските на момчетата, сутринта Иля и Семьон ще се върнат от Цейлон, към обед ще пристигнат и останалите. Времето в Европа е лошо, помолих колегите от европейското бюро за помощ, но докато разпръснат облаците…

— Сутринта? — погледнах часовника си. — Още едно денонощие.

— Не следващата, а тази сутрин — отвърна шефът, игнорирайки обедното слънце зад прозореца. — Ти също ще участваш в издирванията. Може пък отново да ти провърви… Ще продължим ли с разбора на грешките ти?

— Струва ли си да си губим времето? — плахо попитах аз.

— Не бой се, няма да го изгубим. — Шефът се изправи, отиде при рафтовете, свали препарираната сова и я сложи върху масата. Отблизо стана ясно, че това наистина е препарирана птица, в нея имаше не повече живот, отколкото в кожена яка… — Да преминем към самите вампири и жертвата им.

— Изпуснах вампирката. И момчетата не я догониха — виновно потвърдих аз.

— Тук нямам никакви претенции. Ти и така си се сражавал достойно. Относно жертвата…

— Да, момчето запази паметта си. Но той така си плю на петите…

— Антоне! Осъзнай се! Момчето са го уловили със зова от няколко километра разстояние! Той би трябвало да влезе в прохода като безпомощна кукла! А когато сумракът изчезне — да припадне! Антоне, ако след всичко случило се той е запазил способност да се движи, значи в него има великолепен магически потенциал!

Шефът млъкна.

— Аз съм глупак.

— Не. Но наистина доста дълго се заседя в лабораторията. Антоне, това момче потенциално е по-силно от мен!

— Е, чак…

— Хайде без подмазване…

Телефонът на масата звънна. Очевидно беше нещо спешно — малко хора знаеха прекия номер на шефа. Аз например не го знаех.

— Млък! — нареди шефът на абсолютно невинния апарат и той утихна. — Антоне, хлапето трябва да се намери. Избягалата вампирка не е опасна сама по себе си. Или момчетата ще я догонят, или ще я хване обикновен патрул. Но ако тя изсмуче кръвта на момчето… или още по-лошо — ако го инициира… Ти не знаеш какво е пълноценният вампир. Съвременните са като комари в сравнение с някой от класата на Носферат. А и той не беше от най-добрите, макар да се стараеше… Така че момчето трябва да бъде намерено, изследвано и — по възможност — прието в Патрула. Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.

— Това заповед ли е?

— Лицензът — мрачно каза шефът. — Имам право да давам такива заповеди, както разбираш.

— Знам — тихо казах аз. — С какво да започна? С кого, по-точно.

— Както ти е удобно. Все пак с девойката. Но опитай да намериш и момчето.

— Да тръгвам ли?

— Наспи се.

— Наспах се прекрасно, Борис Игнатиевич…

— Не мисля. Препоръчвам ти още поне час.

Нищо не можех да разбера. Станал бях в единайсет и веднага се втурнах към офиса, чувствах се абсолютно бодър и изпълнен със сила.

— Ето ти помощник — шефът чукна с пръст совата. Птицата разпери крила и закряска възмутено.

Преглътнах и се осмелих да го попитам:

— Кой е това? Или какво е?

— Защо ти е да знаеш? — попита шефът, вглеждайки се в очите на совата.

— За да реша искам ли да работя с нея!

Совата ме погледна и засъска като разярена котка.