Сергей Лукяненко: Последен патрул

Лера гледаше Виктор и се усмихваше. Във всеки мъж, дори и най-възрастния, живее едно момче. Виктор беше на двайсет и пет, и той, естествено, беше възрастен. Валерия беше готова да отстоява това с цялата убеденост на влюбена деветнайсетгодишна жена.

— Подземия. — каза тя на ухото на Виктор. — Подземия и дракони. У-у-у!

Витя изсумтя. Те седяха в стая, която би била мръсна, ако не беше толкова тъмна. Наоколо се бутаха възбудени деца и смутено се усмихваха възрастни. На изрисуваната с мистични символи сцена се кривеше младеж с гримирано бяло лице и развяващ се черен плащ. Отдолу го осветяваха няколко тъмночервени лампички.

— Сега ще се срещнете с ужаса! — провлачено викаше младежа. — А! А-а-а! Дори мен ме е страх от това, което ще видите!

Произношението му беше толкова ясно и артикулирано, каквото може да е само при студентите от театралните училища. Дори Лера, която не знаеше много добре английски, разбираше всяка дума.

— Харесаха ми подземията в Будапеща. — прошепна й Виктор. — Там има истински стари подземия… много е интересно.

— А това тук е само голяма стая на страха.

Виктор кимна виновно. Каза:

— Затова пък е прохладно.

Септември в Единбург беше горещо. Витя и Лера прекараха сутринта в кралския замък, центъра на туристическото поклонничество. Хапнаха и изпиха по халба бира в един от многобройните пъбове 1 1 Пъб — английска кръчма. Бел.прев. . И ето — намериха къде да се скрият от обедното слънце…

— Още ли не сте размислили? — извика младежът в черният плащ.

Зад гърба на Лера се чу тих плач. Тя се обърна и с учудване разбра, че плаче вече голямо, шестнайсетгодишно момиче, стоящо до майка си и малкият си брат. Отнякъде от тъмнината се появиха служители и бързо изведоха цялото семейство.

— Ето и обратната страна на европейското благополучие. — наставнически каза Витя. — Нима голямо момиче в Русия ще се изплаши от стая на страха? Твърде спокойният им живот ги кара да се боят от всякакви глупости…

Лера се намръщи. Бащата на Виктор беше политик. Не много известен, но много патриотичен, винаги и навсякъде доказващ недостатъците на западната цивилизация. Впрочем, това не му попречи да изпрати сина си да учи в Единбургския университет.

И Виктор, който прекарваше десет месеца в годината извън родината си, упорито повтаряше татковите си речи. Такъв патриот в Русия трудно ще намериш. Понякога това разсмиваше Лера, понякога — малко я ядосваше.

За щастие, заключителната част свърши и започна бавна обиколка из „Шотландските подземия“. Под моста, близо до железопътната гара, в някакви унили бетонни помещения предприемчиви хора са оградили малки стаички. Поставили са слаби крушки, окачили са парцали и изкуствена паяжина. На стената са закачили портретите на маниаци и убийци, безчинствали в Единбург през дългата му история. И започнали да забавляват децата.

— Това е испански ботуш! — съобщаваше парцаливо момиче, техният гид в поредната стая. — Страшен уред за изтезания!

Децата виеха от възторг. Възрастните се споглеждаха сконфузено, сякаш са ги заварили да пускат сапунени мехури или да си играят с кукли. За да не скучаят, Лера и Виктор останаха най-отзад и се целуваха, докато екскурзоводите говореха. Те бяха заедно вече половин година. И двамата имаха необичайното усещане, че тази връзка ще се превърне в нещо по-особено.

— Сега ще минем през огледалният лабиринт! — съобщи екскурзоводът.

Колкото и да е странно, това се оказа наистина интересно. Лера винаги мислеше, че описанието на огледалните лабиринти, в които можеш да се загубиш и да се блъснеш в стъклото, са преувеличение. Как е възможно да не видиш къде има огледало и къде — проход?

Оказа се, че може. Оказа се, че дори е много лесно. Смеейки се, те се блъскаха в огледалните стени, размахваха ръце, разминаваха се с другите хора, които изведнъж станаха цяла тълпа. В един момент Виктор махна на някого с ръка, а когато все пак излязоха от лабиринта (вратата също бе коварно замаскирана като огледало), дълго се оглеждаше.

— Кого търсиш? — попита Лера.

— А, нищо. — Виктор се усмихна. — Глупости.

После имаше още няколко зали с мрачните атрибути на средновековните затвори, после — „Кървавата река“. Притихналите деца се настаниха в дълга метална лодка и тя бавно заплува по тъмната вода „към замъка с вампирите“. В тъмнината се чуваше зловещ смях и заплашителни гласове. Над главите им пляскаха невидими криле, шуртеше вода. Впечатлението се разваляше от това, че лодката преплува най-много пет метра — по-нататък илюзията за движение се създаваше от духащите в лицето вентилатори.