Сергей Лукяненко - Последен патрул

— Добре. — каза Надя. — Моля да ме извините, мамо и татко. Повече няма да правя така. Ще поправя всичко!

— Няма нужда да поправяш! — възкликна Светлана.

Но вече беше късно. Водата, която беше в чашите вместо водка, внезапно се превърна обратно във водка. А може би във спирт.

Директно в стомасите ни.

Почувствах се, сякаш в корема ми се е взривила малка бомба. Изсумтях и започнах да се тъпча с почти изстиналите картофи.

— Антоне, поне ти кажи нещо! — възкликна Светлана.

— Надя, ако беше момче, сега щеше да получиш каиш по задника! — казах аз.

— Колко ми провървя, че съм момиче. — без изобщо да се изплаши, отвърна Надя. — Тате, а какво не е наред? Вие искахте да пиете водка. Ето, че я изпихте. Тя вече е вътре във вас. Ти сам казваше, че водката не е вкусна, тогава защо да я пиеш с уста?

Ние със Светлана се спогледахме.

— Няма какво да отговориш. — резюмира Светлана. — Отивам да ти събера багажа. Да викна ли такси?

Поклатих глава:

— Няма нужда. Семьон ще ме закара.

Дори късно вечерта околовръстният път беше натоварен. Впрочем, Семьон като че ли не забелязваше това. И дори не знаех дали преглежда линиите на вероятностите, или просто управляваше колата с инстинктите си на шофьор със стогодишен стаж.

— Наду се ти, Антоне. — мърмореше той, без да откъсва поглед от пътя. — Вместо да кажеш на Хесер — никъде не тръгвам сам, трябва ми партньор, командировай и Семьон с мен…

— А аз откъде да знам, че толкова обичаш Шотландия?

— Как откъде? — възмути се Семьон. — Нали ти разказвах как през войната в Севастопол се бихме с шотландците?

— А не с немците? — неуверено го поправих аз.

— Не, с немците беше после. Ех, какви хора имаше онова време… куршуми свистят над главите ни, летят снаряди, при Шести бастион започна ръкопашен бой… а ние като последните глупаци се налагаме с магия. Двама Светли Различни, само че той пристигна с английската армия… Как ме уцели в рамото с Копието на Страданието… А аз по него с Фриз — замразих го от глава до пети!

Той доволно изръмжа.

— И кой победи? — попитах го аз.

— Ти какво, не знаеш ли история? — възмути се Семьон. — Ние, разбира се. А Кевин го плених. После му отидох на гости. Е, вече в двайсети век… хиляда деветстотин и седма… или и осма?

Той завъртя волана, изпреварвайки спортен „Ягуар“ и викна през отворения прозорец:

— От такъв го чувам! Ще ме псува…

— Неудобно му е пред момичето. — обясних аз, гледайки изчезващият зад нас „Ягуар“. — Някаква стара „Волга“, а така да го отнесе…

— Пред момиче трябва да се хвалиш не в колата, — мъдро каза Семьон, — а в леглото. Там последствията от грешките са по-обидни, но по-малко трагични… Ех. Ти такова… ако стане напечено, позвъни на Хесер, помоли го да ме изпрати на помощ. Ще идем у Кевин, ще поседим, ще пийнем уиски. От неговата винарна, между другото!

— Добре. — обещах аз. — При първият проблем веднага ще помоля да те изпратят.

Извън околовръстното беше по-спокойно. Семьон увеличи скоростта (никога не бих повярвал, че под капака на очуканата „Волга“ има стандартен двигател ЗМЗ-406), и след петнайсет минути влязохме в Домодедово.

— Ех, какъв забележителен сън сънувах снощи! — каза Семьон, докато приближаваше към паркинга. — Карам си из Москва, неизвестно защо — на някакъв раздрънкан фургон, с мен пътуваше още някой от нашите… И изведнъж виждам — на пътя стои Завулон. Неизвестно защо — облечен като клошар. Аз давам газ и се опитвам да го сгазя. А той — тряс! И поставя щит! Подхвърля ни във въздуха, правим салто и прескачаме Завулон. И продължаваме нататък. 4 4 Всъщност това е откъс от филма „Нощна Стража“. Бел.прев.

— И защо не обърна? — заядох го аз.

— Бързахме нанякъде. — въздъхна Семьон.

— Трябва да пиеш по-малко, за да не те притесняват такива сънища.

— Те изобщо не ме притесняват. — обиди се Семьон. — Напротив, хареса ми. Сякаш беше сцена от някаква паралелна реалност… дявол!

Той рязко наби спирачки.

— По-скоро — неговият пълномощен представител… — казах аз, гледайки шефа на Дневният Патрул. Завулон стоеше на паркинга, точно там, където смяташе да спре Семьон. И подканящо ни махаше с ръка. Казах: — Може би сънят е пророчески? Ще се пробваш ли?

Но Семьон не беше в настроение за експерименти. Бавно тръгна напред, Завулон се отдръпна, изчака да паркираме между мръсна „Жигули“ и стар „Нисан“, след което отвори вратата и се настани на задната седалка.

Нямаше защо да се учудвам, че блокировката на вратата не сработи.