Сергей Лукяненко - Последен патрул

Впрочем, и пътниците в икономичната класа не униваха. Някои спяха, мнозина четяха вестници, книги, пътеводители. Няколко души работеха с лаптопи, други играеха. Един, явно — голям чешит, пилотираше самолет. Доколкото разбрах, това беше доста реалистичен симулатор на полет, а играча водеше точно нашия „Боинг-767“ от Москва към Лондон. Може би по този странен начин се бореше с аерофобията си?

И естествено, много от пътниците пиеха. Колкото и да се повтаря, че спиртните напитки са много вредни при полет, винаги ще се намерят желаещи да разнообразят своя път над облаците.

Стигнах до опашката. И тук тоалетните бяха заети и ми се наложи да постоя няколко минути, разглеждайки теметата на пътниците. Пищни прически, миши опашки, къси „таралежови“ подстрижки, блестящи плешивини, забавни детски перчеми. Стотина глави, обмислящи своите лондонски дела…

Вратата на тоалетната се отвори, от кабинката се измъкна младеж и мина покрай мен. Аз тръгнах към тоалетната.

Спрях.

Обърнах се.

Младежът беше около двайсетгодишен. С широки рамене, малко по-висок от мен. Някои момчета започват рязко да растат и да наддават в раменете като навършат осемнайсет. Преди това се приписваше на благотворното влияние на армията, която „направила мъж от момчето“. А всъщност — просто хормони, които са повлияли на организма именно по този начин.

Банална физиономия.

— Егор? — въпросително казах аз.

И бързо погледнах през Сумрака.

Ами да, разбира се. Той може и желязна маска да сложи и пак ще го позная. Егор, марионетката на Завулон, разкрит и ловко използван от Хесер. Някога той беше уникално момче с неопределена аура 5 5 Тази история е описана в първата част на книгата „Нощен Патрул“. Бел.авт. .

Сега той е пораснал и е станал млад мъж. Със същата неопределена аура. Прозрачно сияние, обикновено безцветно, но оцветяващо се понякога в червено, синьо, зелено и жълто. Точно като пясъка на четвъртият слой на Сумрака… ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички цветове на света. Потенциален Различен, който дори в зряла възраст може да стане всякакъв. И Светъл, и Тъмен.

Та аз не съм го виждал от шест години!

Това се казва съвпадение!

— Антоне? — Той също беше стъписан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Летя. — глупаво отговори той.

Но аз не сбърках и зададох още по-идиотски въпрос:

— Къде?

— В Лондон. — каза Егор.

И изведнъж, сякаш осъзнавайки целият хумор на нашият диалог, се разсмяхме. Толкова леко и безгрижно, сякаш той никога не се е сърдил на Нощният Патрул, на Хесер, на мен, на всички Различни по света…

След секунда дружно се тупахме по раменете и мърморехме всякакви глупости като „Виж ти!“, „Скоро си спомних…“, „Не очаквах…“. Общо взето, точно както се полага при хора, преживяли заедно нещо значимо и не много приятно, скарали се, а после, от висотата на изминалите години, намиращи в спомените повече интересни моменти.

Но все пак не дотолкова близки, че да се прегърнат и да се просълзят от умиление при срещата.

Най-близките пътници ни оглеждаха, но с явна доброжелателност. Случайната среща на стари приятели в такова неочаквано място като самолет винаги предизвиква благоразположението на зрителите.

— Ти какво, нарочно ли дойде тук? — попита все пак Егор с нотка от бившата подозрителност.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз. — В командировка съм!

— Брей. — Той присви очи. — Още там ли работиш?

— Разбира се.

Вече никой не ни обръщаше внимание. А ние пристъпвахме смутено от крак на крак, не знаейки за какво още да говорим.

— Ти, виждам… не си преминал инициация? — неловко попитах аз.

Егор се напрегна за секунда, но отвърна с усмивка:

— Абе вървете всички…! Защо да я минавам? Сам знаеш… едва седмо ниво. Нищо добро не ме чака. Нито светло, нито тъмно. Затова ги отпратих всичките.

Сърцето ми трепна тревожно.

Виж, такива съвпадения са невъзможни.

Също като Леонид Прохоров, Егор е останал човек, не е станал Различен.

Да ме изгори Светлината, такива съвпадения няма!

— За къде летиш? — отново попитах аз, предизвиквайки у Егор нов взрив от смях. Сигурно е душата на компанията — смее се леко и заразително. — Не, ясно че в Лондон. Учиш ли там? Или на почивка?

— Да почиваш през лятото в Лондон? — Егор изсумтя. — Тогава защо не в Москва? Дали едните каменни джунгли, или другите — все едно… Отивам на фестивала.

— Единбургския ли? — попитах аз, знаейки отговора.