Сергей Лукяненко - Последен патрул

— Нямам никакви предубеждения към вампирите. — уверих го аз, вземайки картонения правоъгълник. — Сред приятелите ми има вампири.

И един приятел-вампир изпратих на смърт…

— В сектор „В“ има хубав ресторант. — пак се намеси Светлия.

Те толкова искрено се стараеха да ми помогнат, че не знаех как да премина през този кордон от дружелюбие и доброжелателност. За щастие се приземи някакъв самолет и зад мен се появиха още няколко Различни. Усмихвайки се непрекъснато, за което мимическата мускулатура на руснаците е лошо пригодена, аз тръгнах да си търся куфара.

Не отидох в ресторанта, изобщо не ми се ядеше. Пообиколих из аерогарата, изпих чаша двойно еспресо, подремнах на стол в чакалнята — и прозявайки се, влязох в самолета. Както можеше да се очаква, Егор летеше със същият рейс. Но сега ние демонстративно не се забелязвахме. Или по-точно — той демонстративно не ме забелязваше, а аз не му досаждах с опити за общуване.

След още един час се приземихме на аерогарата в Единбург.

Наближаваше обяд, когато седнах в таксито — изключително удобно английско такси, което започва да ти липсва, когато напускаш Великобритания. Поздравих шофьора и, подчинявайки се на внезапен импулс, му подадох визитката на „дружелюбният хотел“. Имах запазена стая в обикновен човешки хотел. Но възможността да поговоря с един от най-старите шотландски вампири (двеста години — това не е малко, дори за тях) в неформална обстановка, беше твърде съблазнителна.

Хотелът наистина беше в историческата част на града, на хълма, близо до кралският замък. Свалих стъклото и се оглеждах с любопитството на човек, който посещава нова и интересна страна.

Единбург впечатляваше. Може, разбира се, да се каже, че така впечатлява всеки старинен град, по който преди шейсет години не е минал огнения вал на световната война, стривайки на прах древните събори, замъци и къщи. Но тук имаше нещо особено. Може би самият кралски замък, стоящ толкова удачно на върха и увенчаващ града с каменна корона. Може би изобилието на хора по улиците — мотаещи се без работа, окичени с камери, оглеждащи ту витрините, ту туристическите обекти. Нали кралят го прави свитата му. А може би улиците със старинни къщи и павирани мостове, разпръснати около замъка.

На краля, дори и да има най-красивата корона на главата, са му нужни одежди. Проблясващите на главата му брилянти не спасиха голия крал от приказката на Андерсън.

Таксито спря пред четириетажна каменна сграда, чиято фасада беше притисната между два магазина, пълни с посетители. По витрините висяха разноцветни килтове 6 6 Килт — традиционна мъжка шотландска пола. Бел.прев. и шарфове, имаше и неизбежните бутилки уиски. Е, а какво друго да изнесеш оттук? От Русия — водка и матрьошки, от Гърция — узо и бродирани покривки, от Шотландия — уиски и шарфове.

Измъкнах се от таксито, взех куфара си от ръцете на шофьора и му платих. Погледнах сградата. Надписът над входа на хотела гласеше: „Highlander Blood“ 7 7 „Highlander Blood“ (англ) — „Шотландска кръв“. Всъщност „Highlander“ означава „шотландски планинец“, но и този превод е достатъчно точен. Бел.прев. .

Да. Нагъл вампир.

Примижавайки от яркото слънце, аз тръгнах към входа. Ставаше горещо. Легендата, че вампирите не понасят слънчевата светлина, е само легенда. Понасят, слънцето просто им е неприятно. А в такива горещи дни дори разбирам какво им е.

Вратата пред мен не бързаше да се отвори, явно тук не обичаха автоматиката. Затова я бутнах с ръка и влязох.

Е, поне имаше климатик. Едва ли тази прохлада е останала от нощта, независимо от дебелите каменни стени.

Малкият вестибюл беше полутъмен и, може би именно затова, много уютен. На регистрацията стоеше възрастен, много представителен господин. Хубав костюм, вратовръзка с игла, риза със сребърни копчета на ръкавелите. Пълно лице, с мустаци, червендалесто — кръв и мляко… Впрочем, аурата не оставяше никакво съмнение — човек.

— Добър ден. — Приближих се към него. — Препоръчаха ми вашият хотел… бих искал да наема стая за един.

— За един човек? — с мила усмивка попита господинът.

— За един. — повторих аз.

— Стаите са запълнени, фестивала… — Господинът въздъхна. — Нямате резервация, нали?

— Не.

Той отново въздъхна тъжно и започна да прелиства някакви книжа — сякаш в този малък семеен хотел имаше толкова стаи, че не може да запомни има ли свободни. Без да вдига очи, попита:

— А кой ни препоръча?

— Тъмният на пункта в Хитроу.