Сергей Лукяненко - Последен патрул

Може би ми се стори, но в гласа на Брус се промъкна нотка на гордост от своите сънародници.

— Ще ми помогнете ли, Господарю? — попитах аз.

Брус поклати глава:

— Не. Разбира се, че не! Ако разберем кой е убил руският младеж, ще го накажем. Сами. Няма да го упокоим, но ще го накажем много строго. Но никой няма да го предаде на Патрулите.

Естествено. Не си струваше да разчитам на друго.

— Безполезно ли е да питам: „Ами ако вече сте го намерили и наказали“? — попитах аз.

— Безполезно е. — с въздишка отвърна Брус.

— И сега какво, да обикалям, да търся престъпника? — с нарочно жалостив тон казах аз. — Или просто да си почина във вашия чудесен град?

В гласът на Брус се промъкна ирония:

— Като Тъмен не мога да ви посъветвам друго, освен: „почивайте“. Отпуснете се, обиколете музеите, разходете се. На кого е притрябвал този умрял студент?

В този момент почувствах, че повече не искам да се сдържам. Погледнах Брус в очите. В черните дупки на очите, радостно оцветили се в червено. Попитах:

— Ами ако те пречупя, умрял кръвопиецо? Ако те пречупя и заставя да отговаряш на въпросите ми?

— Давай. — с нежен, почти ласкав глас отвърна Брус. — Опитай, Висши. Мислиш, че не знаем за теб? Мислиш, че не знаем откъде е Силата ти?

Очи в очи.

Зеници в зеници.

Черен пулсиращ тунел, увличащ ме в пустотата. Водовъртеж от червени искрици на чужд, отнет живот. Примамващ шепот в ушите. Одухотворено, възвишено, неземно красиво лице на младежът-вампир.

Да падна в краката му…

Да плача от възторг и възхищение — към тази красота, мъдрост, воля…

Да моля за прошка…

Той беше много силен. Все пак, това са двеста години опит, умножени по първо ниво вампирска Сила.

И аз почувствах силата му в пълната й мощ. Станах на огъващи се, чужди крака. Направих неуверена крачка напред.

Брус се усмихна.

Точно така се усмихваха преди осем години вампирите в московското дворче, където тичах след безпомощния, поддал се на зова Егор…

Вложих толкова Сила в менталната атака, че ако я бях използвал за файърбол, той щеше да прониже трийсетина къщи и да удари крепостната стена на древният шотландски замък.

Очите на Брус побеляха и се обезцветиха. Черният тунел беше изгорен от бяло сияние. Пред мен, поклащайки се напред-назад, седеше съсухрен старец с младо лице. Впрочем, кожата на лицето му започна да се напуква, покри се с дребни люспички, като пърхот.

— Кой уби Виктор? — попитах аз. Силата продължаваше да тече през мен като тънко ручейче, виеше се като тънка въдица, уловила очите на вампира.

Той мълчеше, само продължаваше да се поклаща в креслото. Да не съм му изгорил мозъка… или каквото има там вместо мозък? Добро начало на неофициално разследване!

— Знаеш ли кой уби Виктор? — преформулирах въпроса си аз.

— Не. — тихо отговори Брус.

— Имаш ли някакви предположения по този въпрос?

— Да… две. Млад… млада… не се е сдържала… Гастрольор… вампир…

— Какво още знаеш за това убийство?

Мълчание. Сякаш си подрежда мислите преди да започне дълга реч.

— Знаеш ли нещо, което не знаят сътрудниците на градските Патрули?

— Не…

Спрях потока Сила. Отпуснах се в креслото.

Какво да правя сега? Ами ако подаде жалба в Дневният Патрул? Непровокирано нападение, разпит…

Брус продължи да се поклаща в креслото още минута. После трепна и погледът му стана по-осмислен.

Осмислен и жалък.

— Моля за извинение, Светъл. — тихо каза той. — Поднасям своите извинения.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера.

Господарят на вампирите — това не е просто най-силният, най-ловкият и най-умният кръвопиец. Това е и този, който никога не е търпял поражение.

За мен жалбата на Брус би предизвикала големи неприятности. Но за него — загуба на статуса.

А този вежлив древен юноша е много честолюбив.

— Приемам извиненията, Господарю. — отговорих аз. — Нека случилото се остане между нас.

Брус облиза устните си. Лицето му порозовяваше, придобивайки предишната миловидност. Гласът му укрепна — той също разбра, че нямам интерес да разгласявам случилото се.

— Но бих помолил, — в последната дума имаше и подчертаване, и отровна ненавист, — да не повтаряте повече тази атака, Светъл. Агресията не беше провокирана.

— Ти ме предизвика на дуел.

— Де-юре — не. — бързо отвърна Брус. — Ритуалът на предизвикателството не беше спазен.

— Де-факто — да. Ще притесняваме ли Инквизицията?

Той примигна. И отново се превърна в предишният гостоприемен домакин.