Сергей Лукяненко - Последен патрул

Лицето му, отразено в огледалото, беше леко огорчено. Явно изобщо не му е харесала идеята да се инсталира това техническо чудо.

Кимнах му, без да се обръщам. Това, че кръвопийците не се отразяват в огледалата, е също такава лъжа като непоносимостта им към слънчева светлина, чесън, сребро и трепетлика. Напротив, отразяват се в огледалата дори когато отклоняват погледа на човек.

Но виж, ако при разговор с тях не ги гледаш, а още повече — безстрашно им обръщаш гръб, това много ги изнервя. Вампирите имат много прийоми, за които е нужно да гледаш противника в очите.

— С удоволствие ще се изкъпя. — казах аз. — Но по-късно. Брус, ще ми отделите ли десет минутки?

— На официална визита ли сте тук, Светли?

— Не.

— Тогава, разбира се, ще ви отделя. — усмихна се вампирът. Седна на едно от креслата.

Аз седнах срещу него. Усмихнах му се в отговор, гледайки към брадичката му.

— Е, какво ще кажете за стаята? — поинтересува се Брус.

— Струва ми се, че би се харесала на невинно седемнайсетгодишно момиче. — честно отвърнах аз. — Липсва само бяло котенце.

— Ако пожелаете, ще осигурим и едното, и другото. — любезно предложи вампирът.

Какво пък, можем да считаме, че сме приключили със светската част на разговора.

— Тук съм неофициално. — повторих аз. — Но едновременно с това — по молба на ръководствата на Нощният… и Дневният Патрул в Москва.

— Колко необичайно… — тихо каза младежът. — Уважаемият Хесер и достопочтенният Завулон изпращат един и същ пратеник… при това — Висш маг… при това — по такъв дребен повод. Какво пък, ще се радвам да помогна.

— Лично вас притеснява ли ви произшествието? — директно попитах аз.

— Естествено. Нали вече ви казах мнението си. — Брус се намръщи. — Все пак, не живеем във средновековието. Ние сме граждани на Европа, вече сме двайсет и първи век. Трябва да разчупваме старите модели на поведение… — Той въздъхна и хвърли поглед към вратата на банята. — Не може да се миеш от тасче и да ходиш в дървена тоалетна, ако има водопровод и канализация. Дори ако с тасчето ти е по-удобно… Знаете ли, напоследък тук нараства движението за хуманно отношение към хората. Никой не пие кръв без лиценз. Дори и с лиценз се опитват да не източват до смърт… децата до дванайсет години почти не ги закачат, дори ако жребият падне върху тях.

— А защо до дванайсет?

Брус сви рамене.

— Така се е получило в исторически план. В Германия, например, знаете ли какво е най-страшното престъпление? Убийство на дете под дванайсет години. Ако вече е навършило дванайсет, ако ще и предишният ден, вече в сила са съвсем други правила и присъди. Та така, сега при нас не е прието да се закачат децата. Опитваме се да прокараме закон изцяло да извадим децата от лотарията.

— Много трогателно. — промърморих аз. — А защо младежът е пострадал без лиценз?

Брус се замисли.

— Нали знаете, мога само да предполагам…

— Точно това ме интересува.

Брус се поколеба, после се усмихна широко:

— Какво има да му мислим? Някой от младоците се е побъркал. Най-вероятно младо момиче, скоро е станало вампир, младежът й е харесал… а и обстановката е такава вълнуваща, в духа на старите предания… не се е сдържала.

— Смятате, че е жена?

— Може и мъж. Ако е гей. Връзката не е чак толкова директна. — Брус смутено наведе поглед. — Но винаги е по-приятно… някак физиологично е по-естествено…

— А вторият вариант? — едва удържайки се от коментар, попитах аз.

— Гастрольор. Някой турист. Знаете ли, след Втората световна война всичко така се обърка, всички обикалят насам-натам… — Той неодобрително поклати глава. — Някои безотговорни личности започнаха да се възползват от това.

— Брус, не искам да притеснявам вашите Патрули. — казах аз. — Току-виж решили, че московските им колеги се съмняват в професионализма им. Може би ще ми подскажете кой е главният вампир в града? Старшия, Великия… как го наричате?

— Аз — никак. — усмихна се широко Брус. И демонстративно трепна със зъби — извади от горната челюст два дълги остри зъба, след което ги прибра обратно. — А мен ме наричат Господаря. На мен не ми харесва думата, тя е от глупавите книги и филми. Но щом искат — да ме наричат.

— Все пак сте млад за Господар. — казах аз с леко учудване. — Само двеста години.

— Двеста двайсет и осем години, три месеца и единайсет дни. — уточни Брус. — Да, млад съм. Но тук е Шотландия. Ако знаехте какъв подозрителен, упорит и затънал в своите суеверията народ са тези планинци! Когато бях млад, не минаваше и година без да забият трепетликов кол в някой от нас.