Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Взех купчината дискове, дори без да се учудя, че са толкова много. Обикновено се налагаше дълго да досаждам на момчето, докато ми върне дискове, които му бях дал: той е дяволски разсеян.

— Всичките ли ги прослуша? — попитах. — Записа ли ги?

— Ъхъ… Е, ще си тръгвам…

— Почакай — хванах го за рамото и го вкарах в стаята. — Какво има?

Той мълчеше.

— Вече си в течение, нали? — попитах аз, досещайки се.

— Ние сме много малко, Антоне. — Костя ме погледна в очите. — Когато някой си отиде, веднага усещаме.

— Така. Събуй се, да вървим в кухнята. Ще поговорим сериозно.

Костя не възрази. А аз трескаво съобразявах какво да правя. Преди пет години, когато станах Различен и светът ми показа сумрачната си страна, ме очакваха множество смайващи открития. Но това, че над мен живее семейство вампири, се оказа едно от най-шокиращите.

Помня го, сякаш беше вчера. Връщах се от занятия — най-обикновени, които ме караха да си припомням за неотдавна завършения институт. Ние, разпределени в три двойки, лекторът, жегата, от която белите престилки прилепваха към тялото — бяхме наели аудитория в медицинския институт. Вървях си към къщи и се забавлявах по пътя, като ту влизах в Сумрака — за кратко, все още не бях придобил опит, — ту започвах да сондирам минувачите. И вече във входа попаднах на съседите.

Страшно мили хора. Веднъж помолих да ми заемат бормашината, а бащата на Костя, Генадий, строител по професия, просто дойде при мен и като на шега ми помогна да се справя с бетонните стени, показвайки нагледно, че интелигенцията не може без пролетариата…

И изведнъж видях, че те съвсем не са хора.

Това беше страшно. Сиво-кафява аура, потискаща тежест. Застинах, гледайки ги ужасено. Полина, майката на Костя, леко промени лицето си, момчето замря и се извърна. А главата на семейството се приближи към мен, с всяка крачка навлизайки все повече в Сумрака — с тази грациозна походка, с която са дарени само вампирите, едновременно хем живеещи, хем мъртви. За тях сумракът е нормална среда за обитаване.

— Здравей, Антоне — каза той.

Светът наоколо беше сив и мъртъв. Не бях забелязал как и самият аз съм се гмурнал в Сумрака след него.

— Така си и знаех, че някой ден ще преминеш през бариерата — каза той. — Всичко е наред.

Отстъпих крачка назад — и лицето на Генадий потрепна.

— Всичко е нормално — каза той. Разтвори ризата си и аз видях регистрационния печат — небесносин отпечатък върху сивата кожа. — Всички ние сме регистрирани! Полина! Костя!

Жена му също премина в Сумрака, разкопча блузата си. Хлапакът стоеше неподвижно, наложи се баща му да го погледне сурово, за да покаже и той печата.

— Длъжен съм да проверя — прошепнах. Движенията на ръцете ми бяха неумели, на два пъти се обърквах и започвах отначало. Генадий търпеливо чакаше. Накрая печатът откликна. Постоянна регистрация, нарушения на режима не са установени…

— Всичко ли е наред? — попита Генадий. — Можем ли да тръгваме?

— Аз…

— Няма нищо. Ние знаехме, че някой ден ще станеш Различен.

— Вървете — казах. Не по устава, но в момента не ми беше до правила.

— Да… — Преди да излезе от Сумрака, Генадий се задържа за миг. — Бях ти на гости… Антоне, връщам ти поканата да се отбиеш…

Всичко беше правилно.

Те си тръгнаха, а аз седнах на пейката, до приличаща се на слънцето бабичка. Запалих цигара, опитвайки се да подредя мислите си. Бабата ме погледна и рече:

— Добри хора, нали, Аркашка?

Тя през цялото време бъркаше името ми. Оставаха й най-много два-три месеца живот, сега го виждах ясно.

— Не съвсем… — казах аз. Изпуших три цигари, после се помъкнах към къщи. Постоях до вратата, наблюдавайки как гасне сивата ивица на «вампирската пътечка» на прага. Точно този ден ме бяха научили да я виждам…

Тормозих се до вечерта. Прелиствах конспектите — за целта се налагаше да преминавам в Сумрака. За обикновения свят тези тетрадки са абсолютно празни. Искаше ми се да позвъня на наставника на групата или на самия шеф — той носеше лична отговорност за мен. Но усещах, че съм длъжен сам да взема решение.

Когато съвсем се стъмни, не издържах. Качих се на горния етаж и позвъних. Отвори ми Костя, потрепери като ме видя. В реалността той, както и цялото му семейство, изглеждаше съвсем обикновен…

— Извикай вашите — помолих го.

— Защо? — измърмори той.

— Искам да ви поканя на чай.

Генадий се появи зад гърба на сина си, появи се отникъде — той беше значително по-способен от мен, новоизпечения последовател на Светлината.