Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Пък макар и сова.

Може би трябваше да си намъкна панталоните? Стоях само по едни омачкани гащета, небръснат, сънен…

Чувствайки се като последен идиот, събрах дрехите си и изскочих от стаята, фразата, която подхвърлих на совата на излизане — «Извинете, само за минутка…» — беше достоен финален щрих към портрета ми.

Ако тази птичка наистина бе това, за което я мислех, не бях направил особено добро впечатление.

Повече от всичко исках да взема душ, но не можех да си позволя такава загуба на време. Ограничих се с избръсване и обливане на болящата ме глава със студена вода на чешмата. На полицата, сред шампоаните и дезодорантите, намерих и одеколон — обикновено не го използвам.

— Олга? — извиках, надниквайки в коридора.

Совата беше в кухнята, върху хладилника. Приличаше на мъртво плашило, сложено там за забавление. Почти като на стелажа при шефа.

— Жива ли си? — попитах аз.

Едното кехлибареножълто око ме погледна мрачно.

— Добре — разперих ръце аз. — Нека да започнем отначало. Разбирам, че не съм ти направил добро впечатление. И, да ти кажа честно, при мен това е хронично.

Совата ме слушаше внимателно.

— Не знам коя си ти — преместих табуретката и седнах пред хладилника. — А и ти не можеш да ми кажеш. Но аз самият ще ти се представя. Казвам се Антон. Преди пет години се установи, че съм Различен.

Звукът, който издаде совата, приличаше най-много на сподавен смях.

— Да — съгласих се аз. — Само преди пет години. Така се случи. Имах доста висока бариера на отхвърляне. Не исках да видя света на Сумрака. И не го виждах. Докато шефът не попадна на мен.

Изглежда, на совата й стана интересно.

— Водел практическо занятие. Инструктирал оперативни работници как да разкриват Различни. И се натъкнал на мен… — Усмихнах се при спомена за случилото се. — Проби бариерата ми, естествено. А по-нататък всичко беше лесно… Преминах адаптационен курс, започнах работа в отдела за анализи. Без особени промени в живота ми. Станах Различен, но сякаш не забелязвах това. Шефът се мръщеше, но си мълчеше. Вършех си работата добре… а той нямаше право да се намесва в останалото. Но преди седмица в града се появи вампир-маниак. И ето че ми беше поръчано да го обезвредя. Уж защото всички оперативни работници били заети. А всъщност — за да направя бойното си кръщение. Може би така е правилно. Но нали за седмица загинаха още трима души. Професионалист би хванал тази двойка за денонощие.

Много исках да знам какво мисли по този въпрос Олга. Но совата не издаде нито звук.

— Та кое е по-важно за запазване на баланса? — все пак попитах аз. — Повишаването на моята оперативна квалификация или животът на трима, абсолютно невинни хора?

Совата мълчеше.

— Не можах да почувствам вампирите по обичайните начини — продължих аз. — Наложи се да се вкарам в резонанс. Не пих човешка кръв. Задоволих се със свинска. И всички онези препарати… естествено, ти ги знаеш…

След като споменах за препаратите, станах, отворих шкафа над печката, извадих стъклен буркан с плътно завита капачка. От кафявия прах на буци беше останало съвсем малко на дъното, нямаше смисъл да го връщам на домакина. Изсипах праха в мивката и пуснах водата — из кухнята се разнесе остър упойващ аромат. Изплакнах буркана и го хвърлих в кошчето за боклук.

— За малко да се пречупя — отбелязах. — По най-обикновения начин. Вчера сутринта, когато се връщах от лов… срещнах във входа едно момиче, съседка. Дори не рискувах да се здрависаме, зъбите ми вече се бяха подали. И тази нощ, когато усетих Зова, насочен към момчето… едва не се присъединих към вампирите.

Совата ме гледаше в очите.

— Мислиш ли, че шефът ме назначи точно за това?

Препарирана птица. Топка от пера, натъпкана с памук.

— За да ги погледна в очите?

В антрето се разнесе звън. Въздъхнах и разперих ръце: какво да се прави, сама си е виновна, всеки друг събеседник би бил по-добър от тази толкова скучна птица. Отидох до вратата, като по пътя запалих лампата, и отворих.

На прага стоеше вампир.

— Влизай — казах аз. — Влизай, Костя.

Той постоя нерешително на вратата, но все пак влезе. Приглади косите си — забелязах, че дланите му са потни и очите му шарят насам-натам.

Костя е само на седемнайсет. Той е вампир по рождение — обикновен, нормален градски вампир. Много неприятна ситуация — родители-вампири; в такива условия за детето няма почти никакви шансове да израсне като нормален човек.

— Донесох дисковете — измънка Костя. — Ето.