Патриция Корнуэлл: Нощен патрул

Тази сутрин лятото се намръщи мрачно над Шарлът, а жегата затрептя по асфалта. Движението беше претоварено, хората бързаха напред към обещаното, докато минаваха през новите строежи, където булдозери почистваха миналото. Корпоративният център на ЮЕС Банк се извисяваше шейсет етажа над града, увенчан с корона, която приличаше на тръби на орган, изпълняващ химн за бога на парите. Това бе град на амбиции и промени. Беше пораснал толкова бързо, че невинаги можеше да се ориентира из собствените си улици. Също като момче в пубертета, той се разрастваше бързо, макар и понякога тромаво, а и притежаваше малко повече от онова, което основателите му бяха наричали гордост.

Градът и областта му бяха кръстени на принцеса Шарлът София от Мекленбърг-Щрелиц, преди тя да стане кралицата на Джордж III. Немците, които искаха същата свобода като шотландците и ирландците, бяха едно нещо. Англичаните — съвсем друго. Когато лорд Корнуолис решил да дойде в града през 1780 година и живял на мястото, по-късно познато като град Куин, той бил посрещнат с такава неприязън от упоритите презвитерианци, че нарекъл Шарлът „Американското гнездо на стършели“. Два века по-късно символът с рояка стършели бе официалният печат на града и неговия баскетболен отбор от НБА, а така също и на полицията, която защитаваше всички.

На раменете на колосаната бяла униформена риза заедно с отличителните знаци на висш офицер заместник-началник Вирджиния Уест носеше и същата бяла вихрушка на тъмносин фон. Всъщност повечето ченгета нямаха представа какво точно означава този символ. Някои го смятаха за торнадо, за бухал или брада. Други бяха сигурни, че има нещо общо със спортните прояви в новия стадион за двеста и трийсет милиона долара, който стърчеше в центъра и напомняше за извънземна летяща чиния. Но Уест бе ужилвана повече от веднъж и знаеше какво точно символизира стършеловото гнездо. То я очакваше всяка сутрин, докато шофираше към службата си или четеше „Шарлът Обзървър“. Насилието се вихреше и всички говореха едновременно. Този понеделник тя беше в мрачно настроение, ядосана и готова за схватки.

Градската полиция наскоро бе преместена в новия комплекс от перлен цимент, познат като Център за изпълнение на закона, или ЦИЗ, в сърцето на града на улица „Трейд“ — същия този път, по който преди много години английските потисници бяха влезли в града. Строежите в района изглеждаха безкрайни, сякаш промяната бе вирус, превземащ живота на Уест. Беше кошмарно да паркираш пред ЦИЗ, а и тя все още не се бе установила напълно в офиса си. Наоколо имаше много кални локви и прах, а немаркираната й кола беше нова и яркосиня, което я принуждаваше да посещава автомивките поне три пъти седмично.

Когато стигна до запазените места за паркиране пред ЦИЗ, тя не можа да повярва на очите си. Мястото й бе заето от возило, подходящо за търговец на наркотици, окичено с хромирани орнаменти и боядисано като папагал с боя от преливащи се цветове, някакво сузуки, с помощта на което хората можеха да се преобърнат по повече от един начин, както тя знаеше.

— По дяволите! — изруга Уест и се огледа встрани, сякаш можеше да познае човека, позволил си подобно нахалство.

Различни ченгета спираха и потегляха, транспортирайки затворници в този постоянно движещ се участък, състоящ се от хиляда и шестстотин полицаи и помощници. За момент Уест поседя кротко, като се оглеждаше наоколо, подразнена от аромата на кифлата с бекон и яйца, която вече бе изстинала. Спря пред блестящата стъклена врата, където не можеше да остане повече от петнадесет минути, паркира и излезе от колата, като се мъчеше да се справи едновременно с куфарче, чанта, папки, вестници, закуска и голямо кафе.

Уест затвори вратата си с крак и в същия момент човекът, когото търсеше, излезе от сградата. Беше издокаран като пандизчия, с ниско смъкнати джинси, от които се показваха около десетина сантиметра от пастелно оцветените му гащи. Тази модна тенденция се появи в затвора, където прибираха коланите на затворниците, за да не могат да обесят себе си или някой друг. Тя премина през всички раси и социално-икономически прослойки, докато накрая половината град тръгна със свлечени панталони. Уест не я разбираше. Тя заряза колата и успя да се справи с товара си тъкмо когато онзи тип промърмори „добро утро“, минавайки покрай нея.