Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Бразил имаше чувството, че мястото му никога не е било тук, нито пък където и да е другаде. Сякаш наблюдаваше хората през стъкло. Не можеше да ги докосне, независимо колко усърдно се опитваше, а и те не можеха да го докоснат, освен ако не бяха от възпитателите. Откак се помнеше, се влюбваше в учители, треньори, охраната на общежитията, администратори, декани, лекари и медицински сестри. Всички те приемаха и дори оценяваха необичайните му идеи, самотни странствания и писанията, които свенливо им показваше, когато ги посещаваше след часовете, обикновено носейки лимонови бонбони от сладкарницата или бисквити от кухнята на майка му. Просто казано, Бразил беше писател, готов да посвети живота си на творчеството. Приемаше съдбата си със смирение и смело сърце.

Беше прекалено ранна сутрин и наоколо нямаше почти никакви други хора, с изключение на съпругата на един от преподавателите, чиято тромава фигура можеше да промени само смъртта. Виждаха се и още две тичащи жени в торбести анцузи, които се оплакваха задъхано от мъжете си, макар че точно на тях дължаха свободното си време и възможността да спортуват, докато останалата част от света работеше. Бразил носеше тениска с реклама на „Шарлът Обзървър“ и шорти и изглеждаше по-млад от двайсет и две. Беше хубав и силен, с високи скули, руса коса и стегнато тяло на спортист. Вероятно не бе наясно с това как хората реагират, когато го видят, или пък просто за него това нямаше значение. Вниманието му винаги беше съсредоточено върху нещо друго.

Бразил пишеше, откак се помнеше. Когато завърши „Дейвидсън“ и започна да си търси работа, обеща на издателя на „Обзървър“ — Ричард Панеса — че ако му даде шанс, вестникът няма да съжалява. Панеса го нае на работа и му възложи да отговаря за телевизионната рубрика, в която пишеше отзиви за всякакви програми и филми. Бразил мразеше да печата отзиви за нещо, което дори не гледаше. Не харесваше колегите от отдела, нито дебелия редактор, който винаги имаше високо кръвно. Ако в близките дни не му възложеха обещаната важна статия, тук нямаше бъдеще за Бразил. Той започна да ходи на работа в четири сутринта, за да може да свърши всичко до обед.

През останалата част от деня обикаляше от бюро на бюро и се молеше да получи скапаните истории, които опитните репортери отказваха. От тях винаги имаше предостатъчно. Подхвърлиха му статията за новия въздушен компресор на „Ингерсол-Ранд“. После му възложиха да опише модното ревю на пристигналите в града чернокожи дизайнери, да разкаже нещо за колекционерите на марки и накрая да отрази турнира по табла в хотел „Радисън“. Бразил интервюира и русия дългокос борец Рик Флеър, когато той бе почетен гост на конгреса на скаутите. Написа статия за рали „Кока-кола 600“, интервюирайки зрителите, които се наливаха с бира, докато състезателните коли трещяха около тях.

В продължение на пет месеца той изработи стотици часове наднормено време и написа повече материали от всички репортери на Панеса. Шефът свика съвещание, на което присъстваха изпълнителният директор, главният редактор и мениджърът на вестника. Събранието се проведе при закрити врати и целта му беше да се обсъди идеята за назначаването на Бразил като сериозен репортер, когато изтекат шестте пробни месеца. Панеса нямаше търпение да види реакцията на Бразил. Очакваше, че хлапето ще се развълнува страхотно, когато му възложат сериозна задача. Бразил обаче не се развълнува.

Вече бе кандидатствал в полицейската академия за доброволци на Шарлът. Изкара проверката успешно и се записа за курс, който трябваше да започне следващата пролет. Планът му беше междувременно да продължи отегчителната си работа в телевизионната рубрика, тъй като часовете там го уреждаха идеално. Надяваше се, че когато завърши академията, редакторът ще му възложи криминалната хроника и той ще може едновременно да работи за вестника и като доброволец полицай. Щеше да напише най-подробните и смислени статии за полицията, които градът някога беше виждал. Ако „Обзървър“ не се съгласеше на това, Бразил щеше да намери друга информационна агенция, която да се съгласи, или щеше да стане ченге. Независимо как хората гледаха на него, Анди Бразил не приемаше отговор „не“.

Сутринта беше гореща и влажна. Потта му се стичаше като река, когато започна осмия километър. Тичаше, загледан в красивите, покрити с бръшлян тухлени постройки отпреди Гражданската война, в сградата с класните стаи, увенчана с купол, и в закрития тенискорт, където се бе борил с останалите студенти от колежа, сякаш загубата означаваше смърт. Беше прекарал живота си в борба за правото да се премести двайсетина километра напред, в сърцето на града, където можеше да си изкарва хляба с писане. Спомняше си първото си ходене до Шарлът, когато беше на шестнайсет години и човек спокойно можеше да отиде до центъра на града. Сега той му приличаше на прекалено амбициозна империя от стъкло и камък, която продължаваше да расте. Не беше убеден, че все още харесва града. Също така не беше сигурен, че градът харесва самия него.