Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

— Изглежда, довечера ще е нощта — съобщи му Пакър.

Бразил знаеше точно какво иска да каже редакторът и замахна триумфално, сякаш току-що бе спечелил щатския тенис турнир.

— Да! — възкликна той.

Пакър не можа да се въздържи да не погледне към екрана на компютъра. Написаното прикова интереса му и той извади очилата от джоба на ризата си.

— Това е нещо като първо впечатление от уроците ми в академията — обясни Бразил поизнервено. — Знам, че нямах възложена задача, но…

Пакър наистина хареса това, което четеше, и почука с пръст по екрана.

— Този абзац трябва да е водещият. На твое място бих го преместил в началото.

— Добре. Добре — развълнувано се съгласи Анди и премести текста по-нагоре.

Пакър приближи стола си и избута Анди встрани, за да прочете още малко. Материалът беше доста дълъг. Щеше да се наложи да го пуснат в неделното издание. Редакторът се зачуди кога Бразил е успял да го напише. През последните два месеца работеше през деня, а вечер посещаваше полицейската академия. Спеше ли понякога проклетото хлапе? Пакър никога не бе виждан нещо подобно. Бразил определено го изнервяше, караше го да се чувства стар и некадърен. Пакър си припомни колко вълнуваща изглеждаше журналистиката, когато беше на годините на Анди, а светът го изпълваше с учудване.

— Преди малко говорих по телефона със заместник-началник Вирджиния Уест — съобщи той на протежето си, докато четеше. — Шеф на следствието…

— Е, с кого ще изляза? — прекъсна го Бразил, който очакваше с такова нетърпение излизането с полицията, че не успя да се сдържи.

— Трябва да се срещнеш с Уест в четири следобед, в кабинета й. Ще се возиш с нея до полунощ.

Бразил току-що беше прекаран и не можеше да повярва на ушите си. Вторачи се в редактора, който тъкмо бе провалил единственото нещо, за което Анди разчиташе на него.

— В никакъв случай не съм съгласен да бъда пазен и наблюдаван от шефовете! — извика Бразил, без да се интересува кой ще го чуе. — Не отидох в проклетата им академия, за да…

Пакър също не се интересуваше кой ще ги чуе, но по различна причина. През последните трийсет години бе навикнал на оплаквания, тук и у дома, и вниманието му се отвличаше бързо. Слушаше разсеяно, като същевременно си припомняше откъслеци от други разговори. Внезапно се сети, че жена му го беше помолила да купи храна за кучето, когато се прибира у дома. Освен това в три часа трябваше да заведе животното при ветеринарния лекар за някаква инжекция, а после самият той имаше час за лекар.

— Не разбираш ли? — продължи Бразил. — Те просто искат да ме манипулират, да ме използват за реклама на връзките си с обществеността!

Пакър се надигна от стола. Наведе се над Бразил като вековно дърво, чиято сянка става все по-голяма с минаването на годините.

— Какво да ти кажа? — запита Пакър и отново затъкна ризата си. — Никога преди не сме правили такова нещо. Това предлагат ченгетата и градската управа. Ще трябва да подпишеш декларация. Ще си водиш бележки, но няма да правиш снимки или записи с камера. Ще вършиш това, което ти наредят. Не искам да те застрелят някъде из улиците.

— Добре. Трябва да ида до вкъщи, за да си облека униформата — реши Бразил.

Пакър го остави, придърпа нагоре панталона си и се отправи към тоалетната. Анди се отпусна на стола си и се вторачи в тавана, сякаш единственото, което притежаваше, току-що му бе отнето. Панеса го наблюдаваше през стъклото, като се чудеше как младежът ще се справи със ситуацията, но твърдо убеден, че ще успее. Програмистката Бренда Бонд му хвърли поглед над компютъра, който поправяше. Бразил никога не й обръщаше внимание. Намираше я за противна, кльощава и бледа, с грозна черна коса. Беше проклета и завистлива, убедена, че е по-умна от Анди. Всъщност повечето компютърни експерти и учени бяха като нея. Той си представяше как Бренда Бонд прекарва живота си в „Интернет“, увлечена в разговори с непознати, защото кой ли би я търпял наистина?

Бразил въздъхна и се надигна от стола. Панеса го видя как взима грозната червена роза заедно с бутилката и се усмихна. Панеса и жена му отчаяно бяха желали син и след раждането на петте им дъщери или трябваше да се преместят в по-голяма къща, да станат католици или мормони, или да практикуват безопасен секс. Вместо това обаче се бяха развели. Панеса се чудеше какво ли е да имаш син като Анди. Бразил беше невероятно хубав, чувствителен и макар още резултатите да не бяха налице, най-големият талант, прекрачил през вратата на вестника.