Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Томи Аксъл пишеше обширна статия за новия албум на К. Д. Ланг, който слушаше на уокмена си. Имаше високо самочувствие и смяташе, че прилича на Мат Дилън 2 2 Американски актьор. — Б.пр. , макар че не беше известен и никога нямаше да бъде. Бразил застана до бюрото на Аксъл и остави бутилката с розата до клавиатурата на компютъра му. Томи, който се поклащаше в ритъма на песента, издокаран в тениска с реклама на „Стар Трек“, изненадано свали слушалките и се вторачи в Анди с влюбен поглед. Това беше неговият човек. Знаеше го още от шестгодишен, имаше някакво предчувствие, че божествено същество като Бразил ще изравни орбитата си с неговата, когато планетите се подредят.

— Аксъл — райският глас на Бразил прозвуча като гръмотевица, — никакви цветя повече!

Томи се вторачи във великолепната роза, когато Бразил се завъртя и тръгна. Анди не го мисли наистина, убеждаваше се Аксъл, загледан в него. Приближи стола до бюрото си и кръстоса крака, копнеейки за русия бог, който стремително излезе от залата. Томи се зачуди къде ли отива любимият му. Анди носеше куфарчето си и, изглежда, нямаше да се върне. Разбира се. Томи имаше домашния му телефон, защото го бе открил в указателя. Анди не живееше в града и това силно озадачаваше Аксъл.

Вероятно Бразил не изкарваше повече от двайсет хиляди на година, но колата му беше страхотна. Аксъл караше вехт форд ескорт. Боята му се лющеше и вече напомняше за лицето на Кийт Ричардс. Нямаше компактдискова уредба и „Обзървър“ отказваше да му купи. Аксъл беше решил да припомни за това на всички някой ден, когато успее да се премести в „Ролинг Стоунс“ 3 3 Известно музикално списание. — Б.пр. . Томи беше на тридесет и две години. Навремето се ожени и бракът му издържа точно една година. Една вечер той и жена му се спогледаха над украсената със свещи маса и се зачудиха на необяснимата си връзка, останала загадка през цялото това време. Бяха като същества от различни планети.

Споразумяха се да се разделят и всеки да тръгне по своя път. Това нямаше нищо общо с навика му да примамва разни хлапета по концертите, след като „Мийтлоуф“, Глория Естефан или Майкъл Болтън ги бяха пощурили. Аксъл им задаваше по няколко въпроса и снимките на момчетата с маратонки, плитки или бръснати глави и обици по цялото тяло се появяваха във вестника. После му се обаждаха развълнувани, искаха увеличени снимки, нови интервюта или билети за концерт. Едно нещо обикновено водеше до друго.

Докато Аксъл мислеше за Бразил, последният напълно го бе забравил. Той седеше в БМВ-то си и се опитваше да пресметне кога ще свърши бензинът, тъй като нито бензиномерът, нито километражът бяха работили от години. Резервните части за БМВ му се струваха скъпи като части за самолет и той просто не можеше да си ги позволи. Всъщност това не беше много разумно за човек, който шофираше прекалено бързо и не обичаше да стои на пътя и да чака някой да го закара до най-близката бензиностанция.

Майка му все още хъркаше пред телевизора. Бразил се бе научил да минава през рушащата се къща и семейния живот, който тя олицетворяваше, без да ги забелязва. Тръгна направо към малката си стая, отключи вратата и я затвори след себе си. Пусна касетофона, но не прекалено силно и отвори гардероба. Обличането на униформата представляваше истински ритуал и Анди смяташе, че никога няма да му омръзне.

Първо я разполагаше на леглото и се вглеждаше в нея, едва вярвайки, че някой му е позволил да носи толкова прекрасно нещо. Униформата му беше тъмносиня с идеално изгладени ръбове и пагоните бяха украсени със снежнобялото гнездо на стършели, което изглеждаше като живо. Винаги обуваше първо черните памучни чорапи. После грижливо придърпваше летния панталон с тънък кант отстрани, който беше прекалено топъл, независимо от лекия плат.

Ризата беше любимото му нещо заради пагоните. Той пъхна ръце в късите ръкави, грижливо се закопча догоре пред огледалото и сложи вратовръзката. После дойде ред на табелката с името му и свирката. Закачи фенера и пейджъра си на тежкия черен кожен колан, като остави място за радиостанцията, която щеше да получи в ЦИЗ. Меките му ботуши не бяха от твърда кожа като войнишките, а приличаха повече на високи маратонки. Можеше да тича с тях, ако се наложеше, и се надяваше това да стане. Не носеше шапка, защото началник Хамър не държеше на това.

Бразил се огледа внимателно, за да се увери, че всичко е наред. Отправи се обратно към центъра на града, облегнал ръка на отворения прозорец на колата, защото се наслаждаваше на реакцията на шофьорите в другата лента, когато видеха пагоните му. Хората внезапно намаляваха. Пускаха го да мине, когато светнеше зелено. Някои го питаха за посоките. Някакъв мъж се изплю и го изгледа с неприязън, каквато Бразил не заслужаваше. Двама тийнейджъри в пикап започнаха да му се подиграват, но той не им обърна внимание и продължи, сякаш това не бе ново за него и винаги е бил ченге.