Нора Робъртс - Нощен патрул

Той не обичаше ченгетата.

Отношението му имаше дълбоки корени и водеше началото си от ранната му детска възраст, когато им бягаше, обикновено успешно, или — ако краката му се оказваха недостатъчно бързи — те го тормозеха.

На дванадесетгодишна възраст бе пребъркал доста джобове и знаеше най-сигурните и най-изгодни канали за превръщане на часовник в пари.

Още тогава бе научил, че да знаеш колко е часът не те прави щастлив, ала с двадесетте долара от един часовник можеш да си купиш доста голямо парче щастие. А двадесет долара, удачно заложени три към едно, се раздуват до шестдесет.

Същата година, когато навърши дванадесет, вложи старателно събираните си печалби в малко хазартно предприятие, основано на спортни залагания, което задоволяваше интереса му към спорта.

Той беше бизнесмен по душа.

Не бе член на никаква банда. Първо, никога не бе изпитвал желание да се включва в група. И, което бе по-важно, не му харесваше йерархията, която изискваха такива организации. Някой трябваше да носи отговорността и той предпочиташе този някой да е той.

Някои хора биха могли да кажат, че Джона Блекхоук има проблем с властта.

Биха били прави.

Предполагаше, че вятърът се бе обърнал малко след като навърши тринадесет години. Печалбите му от хазарт стабилно растяха — малко прекалено стабилно като за някои по-солидни групировки.

Предупредиха го по общоприетия начин — счупиха го от бой. Джона приемаше натъртените бъбреци, сцепената устна и насиненото око като рискове на професията. Но преди да бе успял да реши дали да смени територията, или да се окопае, изгърмя. И то яко.

Ченгетата бяха много по-досадни от конкурентите в бизнеса.

Ала ченгето, което го закопча, бе по-различно. Джона така и не разбра какво отличаваше това ченге от другите. Затова, вместо да го хвърлят в дранголника, което нямаше да му е за пръв път, се озова оплетен в разни програми, младежки клубове и консултации.

О, той, разбира се, се дърпаше и се зъбеше по своя си хладнокръвен начин, но полицаят имаше захапка като булдог и не го пускаше. Никой досега не го бе хващал така. Джона се усети превъзпитан, почти въпреки желанието си, поне дотолкова, та да види, че има известни предимства, ако не да работи в системата, то поне да изработва системата.

Сега, на тридесетгодишна възраст, никой не би го нарекъл стълб на обществото в Денвър, ала той се занимаваше със законен бизнес, който му осигуряваше доход и начин на живот, за каквито някогашното хулиганче не би могло и да мечтае.

Бе задължен на полицая и винаги си плащаше дълговете.

Иначе би предпочел да го оковат гол и намазан с мед в мравуняк на термити, вместо кротко да седи в чакалнята пред кабинета на полицейския комисар на Денвър.

Дори ако комисарят бе Бойд Флечър.

Джона не крачеше напред-назад. Нервните движения според него бяха излишни и прекалено много издаваха. Жената пред двойната врата на комисаря бе млада и хубава, с много интересна червеникава къдрава коса. Но той не флиртуваше. Спираше го не толкова халката на пръста й, колкото близостта й до Бойд и чрез него до полицията.

Седеше търпеливо и неподвижно в един от зелените фотьойли в чакалнята, висок, добре сложен мъж с костюм за три хиляди долара върху тениска за двадесет. Косата му бе гарвановочерна, права и гъста. Това, както и златистата кожа и високите скули, му бе наследство от прабаба му, индианка от племето апахи.

Студените зелени очи може да бяха наследство от ирландската му прабаба, отвлечена от апахите и дарила на смелчака трима сина.

Джона знаеше малко за семейната си история. Родителите му се интересуваха повече как да се преборят един с друг за последната бира, отколкото да приспиват единствения си син с приказки. От време на време баща му се хвалеше с произхода си, ала Джона никога не бе сигурен кое бе истина и кое удобна измислица.

И всъщност изобщо не му пукаше.

Човек е това, което сам направи от себе си.

На този урок го бе научил Бойд Флечър. Дори само заради това Джона бе готов да влезе в огъня за него.

— Господин Блекхоук? Комисарят ще ви приеме.

Жената се усмихна любезно и стана да отиде до вратата. И бе огледала добре записания за десет часа посетител — в края на краищата, халката не прави жената сляпа. Нещо в него я караше да й се иска да тича с изплезен език подире му, и в същото време й се искаше да бяга да се скрие.