Нора Робъртс - Нощен патрул

Винаги бе искала да бъде полицай. Не се бе замисляла особено какво означава това. То бе просто мечта.

Отвори гардероба и разрови модните рокли, официалните костюми и спортните дрехи, търсейки подходяща черна пола.

Ако успееше бързо да се преоблече, може би щеше да може да си направи един сандвич или да пъхне шепа бисквити в устата си, преди отново да хукне навън.

Измъкна една пола, потрепери от дължината й, хвърли и нея на леглото и продължи да рови за черен чорапогащник.

Ако щеше да носи пола, която едва й покрива дупето, поне щеше да покрие останалото с плътно непрозрачно черно.

Днес можеше да е денят, помисли тя, докато сваляше панталоните си. Трябваше да бъде спокойна, хладнокръвна, овладяна.

Можеше да използва Джона Блекхоук, ала нямаше да позволи той да й отвлича вниманието.

Знаеше много неща за него покрай баща си и се бе постарала да научи още. Като дете бе имал ловки пръсти, бързи крака и жив ум. Али почти можеше да се възхити от едно момче, което на дванадесетгодишна възраст бе успяло да организира хазартни спортни залагания. Почти.

И предполагаше, че почти може да се възхищава от човек, който е променил живота си — поне на повърхността — и се е превърнал в преуспяващ бизнесмен.

Истината бе, че тя бе ходила в неговия спортен бар и бе харесала атмосферата, обслужването и наистина превъзходните пици, които предлагаше „Бърза почивка“.

Това заведение имаше страхотни флипери. Освен ако някой не бе счупил рекорда й през последните шест месеца, инициалите й още стояха на първа позиция.

Наистина трябваше да намери време да отиде пак там и да защити титлата си.

Но сега не ставаше дума за това, напомни си Али. В момента ставаше дума за Джона Блекхоук.

Може би се бе наежил, защото му каза, че двама от неговите служители са в нейния списък със заподозрени. Е, много лошо. Баща й искаше тя да вярва на този човек, значи щеше да положи всички усилия да му вярва.

Стига да можеше да се пребори с него.

В четири и двадесет бе облечена в черно — поло пуловер, пола, чорапогащник. Прерови обувките на пода в гардероба си и намери подходящ чифт с ниски токове.

Отдаде дан на суетата, като измъкна шнолата от косата си, среса се и отново се върза. После затвори очи и се опита да мисли като сервитьорка в скъп клуб.

Червило, парфюм, обици. Една красива сервитьорка получава повече бакшиши, а целта трябваше да бъде бакшишът. Али отдели време за тях и провери резултата в огледалото.

Секси, реши тя, определено женствена и достатъчно практична. И нямаше къде да скрие оръжието си.

По дяволите. Въздъхна раздразнено и накрая реши да пъхне деветмилиметровия си пистолет в голямата ръчна чанта. Наметна едно черно кожено яке в знак на примирие със свежата пролетна вечер и хукна към вратата.

Имаше достатъчно време да стигне до клуба, ако отидеше направо в гаража и улучеше зелена вълна.

Отвори вратата и изруга.

— Денис, какво правиш тук?

Денис Овъртън държеше бутилка калифорнийско шардоне и се усмихваше весело.

— Просто минавах и помислих, че можем да пийнем по едно.

— Аз излизам.

— Добре. — Той премести бутилката и се опита да я хване за ръката. — Ще дойда с теб.

— Денис… — Не искаше да го наранява. Не отново. Когато преди два месеца скъса с него, Денис бе направо съсипан. И всичките му телефонни обаждания, отбивания и случайни срещи оттогава бяха свършвали зле. — Всичко това сме го минали.

— Хайде, Али, само два часа. Липсваш ми.

Очите му имаха едно тъжно кучешко изражение, усмивката му бе така умолителна. Това веднъж бе подействало, напомни си тя. Повече от веднъж. Ала си спомняше и как тези очи могат да горят от дива и безпричинна ревност, от едва сдържана ярост.

На времето държеше на него, дотолкова, че да му прощава за обвиненията, да се опитва да понася резките промени на настроението му, достатъчно, за да се чувства виновна, че приключва връзката.

Държеше на него достатъчно, за да сдържи гнева си при това поредно посегателство върху нейното време и пространство.

— Извинявай, Денис. Бързам.

Той препречи пътя й, все още усмихнат.

— Дай ми пет минутки. Едно питие заради доброто старо време, Али?

— Нямам пет минути.

Усмивката му изчезна и в очите му се появи онзи стар тъмен блясък.

— Ти никога не си имала време за мен, когато ми е било нужно. Винаги е ставало каквото ти искаш и когато го искаш.

— Точно така. Добре че се отърва от мен.

— Отиваш на среща с някой друг, нали? Отблъскваш ме, за да тичаш при друг.