Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

ЦИЗ се намираше на няколко пресечки от вестника и Бразил познаваше пътя така добре, като че ли си отиваше у дома. Той спря на паркинга за посетители и остави БМВ-то на мястото за репортери, като го паркира под ъгъл, както правеше винаги, за да не ударят вратите му. Излезе и тръгна по излъскания коридор към кабинета на дежурния капитан, защото нямаше представа къде е отдел „Разследвания“, а не можеше просто да се разхожда наоколо без разрешение. В академията бе прекарал времето си в класната стая или на улицата, като се учеше как да ръководи движението и да се справя с инциденти, които не се докладваха в полицията. Не знаеше как да намери пътя в този четириетажен комплекс и застана до вратата, внезапно притеснен от униформата си, която не включваше пистолет, палка, сълзотворен спрей или нещо друго полезно.

— Извинете — обади се той.

Дежурният капитан беше едър и стар. Седеше зад бюрото си и преглеждаше някакви снимки заедно със сержанта. Не му обърнаха внимание. За момент Бразил се загледа в телевизионния репортер от канал 3, Брент Уеб, който, наведен над кошниците с доклади и документи, крадеше каквото си искаше. Невероятно. Анди видя как онзи задник пъхна докладите в куфарчето си, където никой друг журналист от града нямаше да ги види, сякаш за него бе напълно приемливо да мами Бразил и всеки друг, който се опитваше да съобщи новините. Анди се вторачи в него, после в капитана и сержанта, които очевидно не се интересуваха какви престъпления се извършват пред очите им.

— Извинете — отново опита Бразил, този път по-високо.

Той влезе вътре, грубо пренебрегнат от ченгетата, които мразеха вестника от толкова дълго време, че вече не помнеха защо.

— Трябва да намеря кабинета на заместник-началник Уест — каза Бразил, който не бе съгласен да го пренебрегват.

Дежурният капитан повдигна следващата страница със снимки към лампата. Сержантът обърна гръб на Бразил. Уеб спря да краде и се усмихна развеселено, дори подигравателно, като оглеждаше Анди и преценяваше непознатото хлапе, издокарано в полицейска униформа. Бразил бе гледал предостатъчно Уеб по телевизията, за да го познае веднага, а и доста бе слушал за него. Другите репортери го наричаха „Измамника“ заради това, на което Бразил току-що бе станал свидетел.

— Е, как ти харесва да си доброволец? — снизходително запита Уеб, който нямаше представа кой е Анди.

— Накъде е отдел „Разследвания“? — отвърна Бразил с пронизващ поглед, сякаш даваше заповед.

Уеб кимна.

— Нагоре по стълбите, не можеш да го пропуснеш.

Уеб отново огледа дрехите на Анди и започна да се смее. Капитанът и сержантът се присъединиха към него. Бразил грабна куфарчето на телевизионния репортер и извади руло откраднати доклади. Приглади ги и ги прелисти. После ги подреди спретнато, без да бърза, докато всички го наблюдаваха. Лицето на Уеб стана тъмночервено.

— Смятам, че началник Хамър би искала да види „Измамника“ в действие — усмихна му се Бразил.

Ботушите му стъпваха безшумно, когато излезе от стаята.

„Патрул“ беше най-големият отдел в полицейския участък на Шарлът, но „Разследвания“ беше най-тежкият според Вирджиния Уест. Жителите на града проследяваха обирите, изнасилванията и убийствата с ужасени очи. Оплакваха се, когато опасните престъпници не бяха незабавно прибирани от улиците, сякаш бе настъпил краят на света. Телефонът на Уест не бе спрял да звъни цял ден.

Неприятностите започнаха преди три седмици, когато Джей Рул, бизнесмен от Орландо, пристигнал в град Куин на конгрес на работещите в текстилната индустрия. Часове след като напуснал летището във взета под наем „Максима“, колата бе намерена изоставена в едно тъмно, обраснало с храсти място встрани от улица „Саут Колидж“, в центъра на града. Аларменият сигнал писукаше, съобщавайки, че вратата на шофьора е отворена и фаровете са включени. Куфарче с документи и сак с багаж бяха претършувани и оставени на задната седалка. Пари, бижута, мобифон, пейджър и кой знае какво още бяха изчезнали.

Джей Рул, тридесет и три годишен, беше застрелян пет пъти в главата с 45-калибров пистолет, зареден с високоскоростни, изключително унищожителни куршуми с кух връх, наречени „Силвъртипс“. Тялото му беше завлечено на около десетина метра встрани и захвърлено в храстите. Панталонът и бельото му бяха смъкнати до коленете, а гениталиите му — боядисани с яркооранжев спрей. Зловещата картина напомняше за пясъчен часовник. Никой, включително агентите от ФБР, не бе виждал нещо подобно. Следващата седмица ужасното убийство се бе повторило.