Патриция Корнуэлл - Легло от кости

22 октомври 2012

6:20

Там, където реките Ред Уилоу и Уапити се сливаха в област Пийс, Североизточна Албърта, тъмните им води се блъскаха и разпенваха в нападалите дървета и сивите песъчливи островчета с белоснежни пясъци.

Склоновете на хълмовете бяха покрити с черни смърчове и трепетлики, чиито фиданки растяха под наклон по речните брегове и скалите, а тънките им клончета търсеха път нагоре към слънцето, преди гравитацията да ги извие и пречупи наполовина.

Нападали клони се носеха по речните корита и се събираха в преплетени гнезда, през които се провираха бързеите. Отломките се поемаха от течението във вечния ритъм на живот, който се раждаше и умираше, на разлагане, прераждане и смърт.

Нямаше никаква следа от човешко присъствие, никакви боклуци, замърсяване. Представих си жестокия катаклизъм тук преди седемдесет милиона години, когато стадо мигриращи пахиринозаври загинало практически мигновено, а стотици животни панически са се блъскали едно в друго и потъвали, докато пресичали реката по време на наводнение.

Огромните им туловища били нападнати от хищниците, а после се разложили. С времето костите им били размествани от свлачища и водни течения, превърнали се в наноси под ледниците и постепенно — в земни пластове, неразличими от гранитния фундамент и струпаните камъни.

Преминаващите по екрана на компютъра ми сцени биха могли да бъдат на девствена природа, останала недокосната от времето на Кредата, ако не бе един очевиден факт: видеоклипът беше създаден от човек със записващо устройство, докато се е плъзгал по плитката вода, носейки се с главоломна скорост покрай пясъчни наноси, стърчащи от водата скали и назъбени стволове на дървета.

Не се забелязваха никакви подробности от скутера, от човека на руля или пасажерите на борда. Виждаха се единствено парапетът на задната палуба и нечий силует, неразпознаваем заради блясъка на слънцето — плътна сянка с резки очертания на фона на струящата вода и ослепително синьото небе.

Погледнах големия си титанов часовник с гумена каишка и посегнах към кафето си — черно, без подсладител, заслушана в далечния звук от крачки по коридора на сградата с форма на куршум, намираща се по източната граница на кампуса на Масачузетския технологичен институт. Беше третият понеделник на октомври, навън още не беше се развиделило.

Седем етажа под моя офис на последния етаж трафикът по „Мемориал драйв“ бе сериозен — в тази част на Кеймбридж час пик винаги бе преди разсъмване, независимо от сезона или времето навън. По крайбрежната улица фаровете се движеха като ярко светещи очи на насекоми, тъмните води на река Чарлз бяха набраздени от малки вълни, а от другата страна на моста „Харвард Бридж“ блещукащата бариера на Бостън разделяше сухоземните империи на бизнеса и образованието от пристанищата и заливите, отвъд които започваше морето.

Все още бе твърде рано за персонала, освен за разследващите смъртни случаи, но аз не можех да се сетя за никаква причина Тоби, Шери или който и да е от дежурните да бъде на етажа.

Всъщност нямах никаква представа кой е застъпил на смяна в полунощ и се опитвах да си спомня кои коли видях долу на паркинга, когато пристигнах тук преди около час… Май само обичайните бели джипове и микробуси и един от камионите на мобилната група за обработка на местопрестъпленията, доколкото смътно си спомнях. Наистина не обърнах внимание, ангажирана с моя айфон, чиито звукови сигнали и съобщения бяха решили, че е дошло време да ми напомнят за предстоящите днес конферентни разговори, срещи, заседания и едно явяване в съда. Нетърпеливо си казах, че тази неразбория е следствие на така наречената многозадачност.

Трябва да обръщам повече внимание на случващото се около мен, укорявах се аз, но длъжна ли съм, за Бога, да помня и кой трябва да е дежурен? Това е просто нелепо. Обладана от някакво чувство на безпомощност, се сетих за моя завеждащ сектор „Разследване“ — Пийт Марино, който вече дори не актуализираше електронния си календар. Трудно ли беше наистина да щракнеш върху група имена и да ги пренесеш от една дата върху друга, за да мога да се информирам кой кога е на работа? Той обаче не го правеше вече от доста време и ми се струваше някак отчужден. Може би трябваше да го поканя на вечеря, да му сготвя нещо, което харесва, и да го разпитам какво се случва. Само че дори самата мисъл за това поставяше търпението ми на изпитание, а в момента такова сякаш изобщо не ми бе останало.